Вуду

— Ти ще се разстроиш ли, ако е така?

— Боже мой, не!

— Наистина?

— Искаш да кажеш, че бих могла да се разстроя, ако си помисля, че ти се опитваш да заемеш мястото на майка ми?

— Ами понякога възникват такива проблеми.

— Не и за мене. Аз обичах мама и никога няма да я забравя, но знам, че тя би искала аз и Дейви да бъдем щастливи, а едно от нещата, които могат да ни направят истински щастливи, е да си имаме друга майка преди да сме станали много големи и да не можем да й се радваме.

Ребека почти се изсмя от удоволствие заради сладкия и невинен, но все пак изненадващо зрял начин, по който момичето се изразяваше. Прехапа езика си обаче и остана с неподвижно лице, защото се боеше да не би Пени да изтълкува погрешно смеха й. Момичето бе така сериозно.

— Мисля, че ще е страхотно — продължи Пени, — ти и татко. Той има нужда от някого. Нали знаеш… човек, когото да… обича.

— Той много обича тебе и Дейви. Никога не съм познавала баща, който обича децата си, който ги цени така, както Джак обича и цени вас двамата.

— О, това го знам. Но само ние не му стигаме. — Момичето замълча за миг, явно дълбоко замислено. — Виж, в живота хората се делят главно на три вида. Първият вид са раздаващите се — хората, които просто дават, дават, дават и не очакват нищо в замяна. Те не са много. Предполагам, че тях, години след като умрат, ги правят светци. После идват онези, които дават и вземат — такива са повечето хора, предполагам, че и аз съм една от тях. А най-долу, на дъното, са тия, които само получават, егоистите, те вземат и вземат и никога-никога не дават нищо на останалите. Аз не казвам, че татко е напълно от раздаващите се. Знам, че не е светец. Но не е и точно от втория вид. Той е нещо по средата. Дава много повече, отколкото взема. Ти знаеш ли го това? Много повече му харесва да дава, отколкото да взема. Той има нужда да обича не само Дейви и мене… защото има много повече обич у себе си. — Тя поклати глава и въздъхна явно смутена. — Разбира ли се изобщо нещо от това, което говоря?

— Разбира се много добре — успокои я Ребека. — Знам точно за какво говориш, но съм изненадана да го чуя от единайсетгодишно момиче.

— Почти дванайсет.

— Пораснала си много за възрастта си.

— Благодаря — сериозно отвърна Пени.

На пресечката вятърът от изток на запад духаше толкова силно и носеше такива количества сняг, че човек можеше да си помисли, че там е краят на Авенюто на Америките, че опира до солидна бяла стена. Ребека намали, превключи на дълги, мина през стената и излезе от другата страна.

— Аз обичам татко ти — обърна се тя към Пени и осъзна, че още не беше казала на Джак. Всъщност за първи път от двайсет години, за първи път от смъртта на дядо й насам, бе признала, че обича някого. Оказа се, че не е толкова трудно да произнесе думите, както си бе мислила. — Аз го обичам и той ме обича.

— Това е фантастично — усмихна се Пени.

— Доста фантастично, нали? — засмя се и Ребека.

— Ще се ожените ли?

— Мисля, че да.

— Двойно по-фантастично.

— Тройно.

— След сватбата ще те наричам „мамо“ вместо Ребека — може ли?

Ребека се учуди от сълзите, които изведнъж почувства, че са напълнили очите й, преглътна буцата в гърлото си и кимна:

— Ще ми бъде приятно.

Пени въздъхна и потъна в седалката си:

— Аз се тревожех за татко. Боях се, че оня магьосник ще го убие. Но сега, след като знам за тебе и за него… е, това е още нещо, заради което си заслужава да живее. Мисля, че то ще му помогне. Мисля, че е наистина важно, че сега той трябва да се прибира вкъщи не само при Дейви и при мене, но и при тебе. Все още се страхувам за него, но вече по-малко от преди.

— Всичко ще е наред — увери я Ребека. — Ще видиш. Нищо няма да му се случи. Всички ще се отървем от това невредими.

След миг, когато погледна към Пени, видя, че момичето е заспало.

Продължи да кара сред въртящия се сняг.

— Прибери се при мене вкъщи, Джак — промълви тя. — а Бога, моля ти се, прибери се при мене вкъщи.

4

Джак разказа всичко на Карвър Хамптън, като започна с обаждането на Лавел по телефонния автомат пред „Рада“ и завърши със спасяването им от Бърт и Лио с джипа, пътуването до гаража и новите коли, решението да се разделят и да запазят децата, като ги държат в постоянно движещата се кола.

Хамптън бе явно удивен и разтревожен. Остана неподвижен, дори скован по време на целия разказ, не се помести и не отпи от брендито си. Когато Джак завърши, Хамптън примигна, потрепери и изпи цялата си чаша „Реми Мартен“ на един дъх.

— Виждате значи — завърши Джак, — някои хора биха могли да се изсмеят на думите ви, че някакви неща идват от ада, но не и аз. Изобщо не ми е трудно да ви повярвам, без да ми е съвсем ясно, че тези неща са се появили.

Хамптън остана неподвижен дълго време, а после изведнъж не можеше да си намери място. Стана и закрачи: