Възмездие

— Моля ви, не пипайте нищо — каза тя по телефона. — И не пускайте никого другиго. Ще бъдем там след пет минути.

Кайли затвори телефона и се затича надолу по стълбите, крещейки:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! Ние сме идиоти!

17.

Полицейският „Форд Интерсептор“ беше паркиран пред участъка и Кайли се настани зад волана. Едва успях да затворя вратата, когато тя потегли и отпраши с бясна скорост на запад по Източна шейсет и седма улица. Тя включи сирените и светлините и прелетя през „Лексингтън“, след което сви рязко вдясно по Парк Авеню и се насочи към сърцето на града.

— Код три ли имаме? — извиках аз в опит да надвикам воя на сирената.

Код три е за спешни случаи, свързани със заплаха за живота. Полицията не трябва изцяло да забравя за законите за движение по пътищата, но имаме право да си пробиваме път напред. Код две обозначава важни случаи без спешен елемент. Тогава сме длъжни да спазваме закона за движение по пътищата.

— Код две и половина. Ще се опитам да не убия някого — отвърна Кайли.

— Тогава намали.

Тя не натисна спирачката, а само вдигна крака си от газта.

— Е, кажи ми сега къде отиваме и защо да сме идиоти? — попитах аз.

— Каква беше най-голямата… не, каква беше единствената грижа на кмета Спелман?

— Да арестуваме убиеца преди следващия четвъртък, защото в противен случай вече ще е бившият кмет Спелман.

— Именно — отбеляза Кайли. — Ако го направим през мандата на Спелман, той ще обере овациите и ще покаже на целия свят, че най-коравият с престъпността кмет вече е на власт. Ако не успеем да го хванем до момента, в който гласоподавателите ще влязат при урните, Сайкс ще изобличи кмета за това, че е слаб и безсилен. Е, какво мислиш, че иска тя от нас?

— Мамка му — казах аз. — Иска да не го хванем.

— Бинго! В неин интерес е да ни забави и може би е намерила начин как да го направи. В централния изборен щаб на кампанията й тази сутрин е имало взлом и познай какво? Бил е откраднат компютърът на Евелин.

— Ти беше права. Ние наистина сме идиоти. Бяхме толкова заети да се правим на ченгета, че не ни остана време да хвърлим поглед на по-голямата картина. Всичко е политика.

Кайли изпревари едно такси, което беше или твърде бавно, или твърде арогантно, за да не се отмести от пътя й, и колата ни се понесе през Осемдесет и шеста улица.

— Чакай малко. Централният щаб е на Петдесет и пета улица. Къде отиваме?

— На ъгъла на Деветдесет и четвърта и Парк Авеню. Там е апартаментът на Евелин Паркър-Стийл, мястото, където е убила Синтия Притчард преди две години.

— И какво има там?

— Мюриъл Сайкс е там. И мога да се обзаложа на едногодишната си заплата какво няма да бъде там — каза Кайли. — Личният компютър на Евелин.

— Мамка му! — извиках аз и ударих с юмрук предното табло. — Майната му на код две! Натисни газта до ламарината.

18.

На фона на другите жилищни сгради на Парк Авеню, тази на Евелин изглеждаше доста скромно. Не беше някое грандиозно здание, построено в началото на миналия век, а сграда от червена тухла, строена през шейсетте години на двадесети век. Евелин вероятно беше закупила апартамента си с две спални за няколко милиона, което за този район си беше направо безумно изгодна сделка.

Разбира се, Евелин и съпругът й Джейсън Стийл притежаваха и ферма за коне в Понд Ридж, оценявана на осем милиона долара, така че за нея жилището на Парк Авеню 1199 беше само малък пристан, обзаведен шикозно с модернистично изкуство и старинна мебелировка за няколко милиона долара.

Не се наложи да показваме значките си на портиера, достатъчни бяха сигналните светлини на служебния ни автомобил, който паркирахме точно пред входа.

— Тук сте за госпожа Паркър-Стийл, нали? — посрещна ни той, като задържа вратата пред нас.

— Точно така — отговори Кайли. — Госпожа Сайкс е горе и ни очаква.

— Апартамент четиринадесет А, асансьорът е ето там — насочи ни той. — Съжалявам за случилото се. Тя беше много добър наемател, с нея никога не съм имал проблеми.

С изключение на онзи случай, когато е хвърлила приятелката си през терасата. Изумително е колко бързо можеш да забравиш миналото на някого, ако си го видял измъчван на видео в интернет.

Вратата на апартамента се отвори, преди да успеем да позвъним. Мюриъл Сайкс ни пусна да влезем. Беше играла лакрос през студентските си години в Университета в Пенсилвания и тридесет години и четири деца по-късно тя все още имаше внушителна спортна фигура. Спретнато оформената й лешниковокестенява коса и изчистеният сив костюм от сако с пола пасваха идеално на имиджа й на жена, която трябва да се хареса на широк кръг от гласоподаватели.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Сайкс, сякаш просто бяхме приели любезната й покана, а не ни се беше наложило да изхвърчим от участъка веднага щом осъзнахме, че се опитва да саботира разследването ни.