Възмездие

— Ето — каза й той. — Това е подарък за довиждане на любимия ми служител.

Ема отвори плика, в който имаше картичка с надпис: „Не си тръгвай. Никога!“.

След това той извади синя велурена кутийка със старинен годежен пръстен с диамант.

— Съжалявам, че не мога да ти падна на коляно — каза той, — трябваше да сме се запознали, преди играта на голф да съсипе менискуса ми, но те обичам, а ти работи за мен достатъчно дълго. Искам сега аз да прекарам остатъка от живота си, работейки за теб. Ема, ще се омъжиш ли за мен?

Тя отново каза „да“ на предложението му и оттогава щастието й се завърна.

— Ириси — отбеляза тя, докато Шърман пълнеше вазата с вода. — Любимите ми.

— Не — отвърна той, — любими са ти люляците, но всичкият люляк, който имах в магазина, беше много свеж и в идеален търговски вид, а тези бебчета имат само двадесет и четири часа, преди да увехнат. Затова реших да ги донеса у дома на жена си, защото досега тя със сигурност вече се е обадила на сина си, както я моля да направи вече цели пет дни — каза той и я привлече в мечешката си прегръдка. — Е, обади ли му се? — прошепна той в ухото й.

Тя се отдръпна, за да го погледне във вълшебно сините очи, и го дари с най-изкусителната си нацупена физиономия.

— Още не съм. Щях да му се обадя вчера, но беше неделя, а той е толкова зает на работа, че не исках да го притеснявам в почивния му ден.

— А днес е понеделник, но ти цял ден си гледала онзи процес срещу Рейчъл О’Кийф по телевизията.

— Виноват — каза тя.

— Ха! Знаех си, че е виновна.

— Не, не, не — поправи го Ема. — Аз съм виновна, че го гледах. Присъдата беше произнесена днес следобед. Съдът я призна за невинна.

— Това е лудост — заяви Шърман. — Жената е убила дъщеря си. Как е възможно да не го разбират?

— Значи знаеш защо не мога да се откъсна от телевизора. Сега ще се обадя на Гидън — каза тя и натисна бутона за бързо набиране на мобилния си телефон.

— Здрасти, мамо, нещо важно ли е, защото бързам? — вдигна той още на първото позвъняване.

— О, здрасти и на теб. Закъде бързаш? — попита тя.

— Имам среща с Дейв и едни хора. Ще ходим на бар в центъра да пийнем по няколко бири и да гледаме мача. Може ли да почака до утре? — попита той.

— Имам един въпрос — каза тя. — Ще отнеме само половин секунда. Мислиш ли, че приятелите ти и бирата могат да почакат половин секунда?

— Естествено, мамо. Щом е един въпрос, давай.

— Шърман иска да преустрои старата ти спалня в своя малка бърлога.

— Това не е въпрос — каза Гидън, — но аз имам един. Ти се омъжи преди по-малко от година, а Шърман иска вече да се изнесе от спалнята ли?

— Ама че си сладък! — усмихна се Ема. — Той иска само малко пространство, където да работи на компютъра си. Ще пише роман.

— Наистина ли?

— Наистина. Действието ще се развива през Гражданската война.

— Искаш да кажеш нещо като „Отнесени от вихъра“ ли?

— По-добро — засмя се тя.

— Бързам, мамо. Какъв е въпросът ти?

— Цял ден опаковах старите ти неща — каза тя, — дрехи, играчки, няколко тетрадки от гимназията, трофеите ти от Малката лига. Може ли да наминеш и да си ги вземеш, за да разчистя стаята?

— Не.

— Как така „не“? Ти си пораснал мъж. Не можеш да си оставиш нещата да стоят тук завинаги. Мястото ни трябва.

— Тогава изхвърлете всичко на боклука. Взел съм си всичко, което искам да запазя, още като се изнесох. Останалите боклуци не са ми трябвали петнадесет години, не ми трябват и сега.

— Сигурен ли си? Може би ще можеш да продадеш някои от тези стари игри и играчки в „Ибей“?

— Мамо, ти си истински маниак на тема стари вещи. Аз обаче не съм. Шърман също не е. Изхвърли всичко, направо го изгори.

— Добре — съгласи се тя. — Мисля, че е лудост да изхвърлиш толкова хубави неща, но знам, че Шърман ще е доволен. И само за протокола, господинчо, аз и новият ми съпруг сме много щастливи в спалнята си.

— О, Господи! — възкликна Гидън. — Затварям, преди да си ме запознала с подробностите. Обичам те, мамо.

— И аз те обичам — каза Ема и затвори, след което обви ръце около врата на Шърман. — Добре, цветарю, стаята е изцяло твоя. Можеш да се качиш горе в новия си офис и да започнеш с писането на онази книга.

Шърман постави ръце на меките й заоблени задни части и я притисна към себе си.

— Какво ще кажеш ти да ме заведеш горе до спалнята, в случай че ми трябва малко вдъхновение, преди да започна да пиша?

— Ох, по дяволите! — отвърна Ема.

— Така ли се говори на човека, който ти е донесъл ириси?

— Не, исках да кажа: „Ох, по дяволите, забравих да кажа нещо на Гидън“.

— Звънни му пак.

— Не тази вечер. Ще излиза да разпусне с приятели. Мога да му кажа друг път.

— Какво да му кажеш? — попита Шърман и я поведе към стълбите.

— Докато разчиствах старото му бюро, открих една червена кожена тетрадка, пъхната зад най-долното чекмедже — каза тя. — Не е на Гидън и се чудех дали той знае нещо за нея.

— И на кого е? — попита Шърман, докато се качваха.

— На Енцо Салви.

— Познавах това момче от годините, когато преподавах — спря се на място Шърман. — Беше голям боклук. Знаеш кой е баща му, нали?