Възмездието

Толкова отдавна не бе виждала някакъв пейзаж, че картината пред нея — градините и планината отвъд — й се стори неизразимо прекрасна. Последните слънчеви лъчи обагряха покритите със сняг върхове в розово и златисто, а цветът на небето бе прозрачен, между синьо и сиво. Тя впери в него жаден поглед, все едно това бе последната гледка, която щеше да види на земята.

Мамору я загърна с една мечешка кожа и промълви:

— Владетелят Фудживара скоро ще бъде при вас.

Точно пред верандата имаше отрязък, покрит с дребни бели камъчета, които бяха заравнени във формата на спирала. В средата стърчаха два стълба. Каеде се намръщи при вида им; те нарушаваха десена на камъчетата по един суров, почти заплашителен начин.

Тя долови тропот на нозе и шумолене на роби.

— Негово благородие пристига — каза зад нея Риеко и двете се поклониха доземи.

Фудживара седна до нея и ароматът на парфюма му я облъхна. Дълго време не й проговори и когато най-накрая й позволи да се изправи, тя си помисли, че долавя в гласа му гняв. Сърцето й се сви. Опита се да потърси упование в смелостта си, но такава нямаше. Беше обзета от смъртен страх.

— Радвам се да те видя оздравяла — каза той с ледена вежливост.

Устата й бе така пресъхнала, че почти не можеше да говори.

— Благодарение на грижата на ваше благородие — прошепна.

— Риеко каза, че си искала да говориш с мен.

— Компанията на ваше благородие винаги е желана за мен — започна тя, но млъкна, когато той изкриви подигравателно устни. „Нека не се страхувам, помоли се тя мислено. Ако види, че ме е страх, ще разбере, че ме е пречупил… В края на краищата той е просто човек; не ми позволи да имам дори игла. Знае какво мога да направя. Знае, че съм убила Ийда.“ Пое си дълбоко въздух. — Чувствам, че се случват неща, които не разбирам. Оскърбила ли съм ваше благородие? Моля, кажете ми какво лошо съм сторила.

— Случват се неща, които аз не разбирам — отвърна той. — Почти конспирация, бих казал. И то в собствената ми къща. Не мога да повярвам, че съпругата ми би паднала толкова ниско, но Риеко ми сподели подозренията си, които прислужницата потвърди, преди да умре.

— Какви подозрения? — попита Каеде, без да дава израз на каквито и да били чувства.

— Че някой ти е донесъл съобщение от Отори.

— Риеко лъже — заяви Каеде, но гласът й изневери.

— Не мисля така. Предишната ти компаньонка Муто Шизука е била видяна в района. Бях изненадан. Ако е искала да те види, трябваше да се обърне към мен. После си спомних, че Араи я е ползвал като шпионка. Прислужницата потвърди, че била пратена от Отори. Това бе достатъчно слисващо, но представи си изумлението ми, когато бе открита в помещенията на Ишида. Бях съсипан — Ишида, моят доверен слуга, почти мой приятел! Колко опасно е да не можеш да имаш доверие в собствения си лекар. За него би било твърде лесно да ме отрови.

— Той е напълно надежден — рече Каеде. — И ви е толкова предан. Дори да беше истина, че Шизука ми е донесла съобщение от владетеля Отори, това няма нищо общо с доктор Ишида!

Той я изгледа така, все едно тя не бе схванала думите му.

— Те са били любовници — каза той. — Моят личен лекар е имал връзка с жена, за която се знае, че е шпионка!

Каеде не отвърна. Тя не знаеше за връзката им. Бе твърде потънала в собствената си страст, за да я забележи. Сега й се стори съвсем очевидно. Спомни си всичките признаци — колко често Шизука ходеше до помещенията на Ишида да носи лекарства или чай. А сега Такео бе пратил Шизука със съобщение за нея. Шизука и Ишида бяха поели риска да се срещат и щяха да бъдат наказани за това.

Слънцето бе залязло зад планината, но още не беше тъмно. Над градината падаше здрач, едва разпръскван от светлината на фенерите. Над главите им с тъжен грак прелетя гарван.

— Много обичам Ишида — продължи Фудживара — и знам, че и ти си привързана към твоята прислужница. Трагично е, но двамата трябва да се опитаме да се утешим взаимно в скръбта си — той плесна с ръце. — Донеси вино, Мамору. Смятам, че можем да започваме забавлението си — той се приведе към Каеде. — Не е нужно да бързаме. Разполагаме с цяла нощ.

Тя все още не проумяваше каква бе целта му. Взря се в лицето му, видя жестоката извивка на устата му и бледността на кожата му, дребните мускулчета на челюстта му, които го издаваха. Той извърна очи към нея и тя отмести поглед към стълбовете. Връхлетя я внезапна слабост; фенерите и белите камъчета се завъртяха наоколо й. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее.

— Не правете това — прошепна тя. — Не ви прилича. Смилете се над тях.

В далечината виеше куче. Виеше непрестанно. „Кучето на Ишида“, помисли си Каеде и почти повярва, че това е собственото й сърце, тъй като изразяваше напълно обзелия я ужас и отчаяние.

— Неподчинението и липсата на вярност към мен трябва да бъдат наказани — рече той. — В известен смисъл това ще обезкуражи останалите.

— Ако трябва да умрат, нека е бързо — рече тя. — В замяна ще сторя всичко, което поискате от мен.