Възмездието

— Но ти, така или иначе, вече си длъжна да го правиш — каза той, почти озадачен. — Какво друго можеш да предложиш, което не влиза в задълженията на една съпруга?

— Бъдете милостив — помоли го тя.

— Не съм милостив по природа — отвърна той. — Ти вече изчерпа възможностите си за преговаряне, скъпа моя. Смяташе, че можеш да ме използваш за собствените си цели. Сега аз ще те използвам за своите.

Каеде чу нечии стъпки по ситните камъчета. Погледна в посока на звука, сякаш силата на погледа й можеше да достигне Шизука и да я спаси. Към стълбовете бавно вървяха стражи. Бяха въоръжени с мечове и освен тях носеха някакви инструменти, чийто вид предизвика метален вкус на страх в устата й. Повечето мъже бяха с мрачни лица, но един от тях се усмихваше въодушевено. Между тях Ишида и Шизука бяха две дребни фигури, слаби човешки тела с безгранична способност за изпитване на болка. И двамата останаха безмълвни, докато ги привързваха за стълбовете, но Шизука вдигна глава и погледна към Каеде.

„Това не може да се случи. Ще погълнат отрова“, каза си Каеде.

Фудживара заяви:

— Не мисля, че сме оставили на твоята компаньонка някаква възможност да се спаси, но ще бъде интересно да видим дали е така.

Каеде нямаше представа, какво възнамеряваше да стори Фудживара, какви мъчения и жестока смърт им бе замислил, но бе слушала достатъчно истории в имението на Ногучи, за да може да си представи най-лошото. Осъзна, че е на границата да загуби самообладание. Надигна се — само по себе си немислимо действие в присъствието на Фудживара — и се опита да го умилостиви, но точно когато молбата с мъка се отронваше от устните й, при предните порти се разрази неясна суматоха. Стражите викнаха нещо и в градината нахлуха двама мъже.

Единият беше Мурита — мъжът, който бе дошъл да я съпроводи до владението и после бе устроил засада и убил хората й. Той държеше меча си в лявата ръка; дясната все още не бе заздравяла от удара й. Не знаеше кой е другият, макар че й се стори някак познат. Двамата коленичиха пред Фудживара и Мурита заговори:

— Владетелю Фудживара, простете за безпокойството, но този човек казва, че носи спешно съобщение от владетеля Араи.

Каеде отново се бе свила на пода, признателна за този кратък отдих. Тя насочи поглед към другия мъж, забеляза големите длани и дългите му ръце и осъзна с изумление, че това бе Кондо. Беше променил чертите си и когато заговори, гласът му също беше различен. Но без съмнение Мурита и Фудживара щяха да го познаят рано или късно.

— Владетелю Фудживара, владетелят Араи ви праща своите поздрави. Всичко се развива по план.

— Отори мъртъв ли е? — попита благородникът, хвърляйки бърз поглед към Каеде.

— Още не — отвърна мъжът. — Но междувременно владетелят Араи моли да му пратите обратно Муто Шизука. Той проявява личен интерес към нея и желае да запази живота й.

За момент Каеде усети как в сърцето й бликва надежда. Фудживара нямаше да посмее да навреди на Шизука, след като Араи я искаше за себе си.

— Странна молба — отбеляза Фудживара — и странен пратеник — после заповяда на Мурита: — Вземи му оръжието. Не му вярвам.

Кучето зави в нов пристъп на страх. Каеде имаше чувството, че за миг настъпи пълен покой, и после, когато се опита да извика, докато Мурита пристъпваше към Кондо, а Кондо изваждаше меча си, сякаш целият свят изстена и се издигна. Верандата се извиси във въздуха, дърветата полетяха и после се сгромолясаха, къщата зад нея се разтресе и се разцепи. Сега вече лаеха и други кучета, лаеха като обезумели. Птицата в клетка изпищя ужасена. Въздухът се изпълни с прах. От срутените постройки се носеха писъците на жените и пукот на незабавно лумнал пожар.

Верандата падна с трясък, който разтърси тялото й. Подът се наклони назад към къщата, покривът над нея се разцепваше. Очите й се изпълниха с частици прах и слама. За момент си помисли, че е затисната, после видя, че може да се изкатери, и запълзя нагоре по странния наклон, който бе добила верандата. Над ръба като в сън видя как Шизука измъква ръце от въжетата, ритва единия от стражите в слабините, измъква му меча и го стоварва върху врата му. Ударът, който Кондо бе нанесъл на Мурита, почти го бе разсякъл на две.

Фудживара лежеше зад Каеде, затиснат от падналия покрив. Тялото му бе сгърчено и той сякаш не можеше да стане, но се пресегна и я сграбчи за глезена. За пръв път я докосваше. Пръстите му бяха студени, а хватката му — желязна. Прахът го давеше, дрехите му бяха покрити с мръсотия, а под обичайния си аромат вонеше на пот и урина. При все това, когато заговори, гласът му бе овладян както винаги: