Възмездието

Джато сякаш потрепери в ръцете ми и оживя. Бях готов да посрещна атаката, но никой не помръдна. Видях как изражението на Шоичи се промени, когато осъзна, че ще трябва да се бие с мен лично.

— Нямам никакво желание да разбивам клана. Искам само главите ви — реших, че съм ги предупредил достатъчно.

Усещах, че Джато е жаден за кръв. Сякаш духът на Шигеру ме бе обладал и щеше да се бие за собственото си отмъщение.

Шоичи бе по-близо и както знаех — по-добрият с меча. Щях да се отърва първо от него. Чичовците на Шигеру навремето са били добри бойци, но вече бяха възрастни — прехвърлили петдесетте — и не носеха брони. Аз бях във върхова форма, бърз и жилав, кален в трудности и битки. Убих Шоичи с удар във врата, който го разсече по диагонал. Масахиро се опита да ме нападне в гръб, но Кенджи парира удара му и когато се извъртях, за да посрещна другия си противник, видях как лицето му се изкриви от страх. Изтиках го към стената. Той отбягваше всеки удар, като се извиваше, отдръпваше се и парираше, но се отбраняваше обезсърчен. За последен път призова хората си, но отново никой не помръдна.

Първите кораби вече наближаваха брега. Масахиро погледна зад себе си, после се обърна отново към мен и видя как Джато се стоварва отгоре му. Отдръпна се трескаво, приведе се рязко и полетя през стената.

Бесен, че бе избягнал удара ми, вече се готвех да скоча след него, когато синът му Йошитоми, моят стар враг от тренировъчната зала, изтича от резиденцията, следван от неколцина свои братя и братовчеди. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.

— Аз ще те победя, магьоснико! — изкрещя Йошитоми. — Хайде да видим дали можеш да се биеш като воин!

Бях изпаднал в почти свръхестествено състояние, а Джато вече бе разярен и вкусил кръв. Движеше се шеметно, почти невидим за човешко око. Когато ме превъзхождаха по численост, Кенджи се биеше редом с мен. Съжалявах, че толкова млади мъже трябваше да умрат, но в същото време бях доволен, че и те заплащат за предателството на бащите си. Когато успях отново да насоча вниманието си към Масахиро, видях, че е изплувал на повърхността близо до малка лодка пред редицата кораби. Оказа се лодката на Рьома. Младият рибар сграбчи баща си за косите, изтегли го нагоре и преряза гърлото му с един от ножовете, които местните използваха за кормене на риба. Каквито и да бяха греховете на Масахиро, смъртта му бе далеч по-ужасна от онази, която бих могъл да му замисля — беше убит от ръката на собствения си син, докато се опитваше да избяга, обзет от паника.

Обърнах се, за да се изправя лице в лице с тълпата от васали.

— Разполагам с огромна армия там на корабите и съм в съюз с владетеля Араи. Нямам разпра с никого от вас. Може да си отнемете живота, може да ми служите или да се биете с мен един по един. Аз изпълних своя дълг към владетеля Шигеру и сторих онова, което ми бе наредил — все още чувствах присъствието на духа му в себе си.

Един от възрастните мъже пристъпи напред. Помнех лицето му, но името му ми убягваше.

— Аз съм Ендо Чикара. Мнозина от нас имат синове и племенници, които вече са се присъединили към вас. Не желаем да се бием с децата си. Вие сторихте онова, което бе ваш дълг и ваше право, по честен и достоен начин. В името на клана съм готов да ви служа, владетелю Отори.

С тези думи той коленичи и един по един останалите го последваха. Двамата с Кенджи минахме през резиденцията и поставихме под стража жените и децата. Надявах се жените да постъпят достойно и да се самоубият. После щях да решавам как да постъпя с децата. Проверихме всички тайни скривалища и измъкнахме от там няколко шпиони. Част от тях очевидно бяха Кикута, но както в резиденцията, така и в крепостта нямаше и следа от Котаро, който по сведения, донесени на Кенджи, се намираше в Хаги.

Ендо дойде с мен в крепостта. Капитанът на стражите там посрещна със същото облекчение възможността да се предаде и да се предостави под мое разпореждане; казваше се Мийоши Сатору — бащата на Кахей и Гемба. След като крепостта бе обезвредена, лодките стигнаха брега и хората ми слязоха, за да поемат през града, прочиствайки улица след улица.

Превземането на крепостта, което според мен щеше да представлява най-трудната част от плана ми, се оказа най-лесно. Въпреки усилията ми като цяло градът не се предаде без кръвопролитие. По улиците цареше хаос; хората се опитваха да бягат, но нямаше къде. Терада и подчинените им имаха собствени сметки за уреждане, а и в определени райони ни бе оказана упорита съпротива, която трябваше да преодоляваме в жесток ръкопашен бой.

Накрая стигнахме до бреговете на западната река, недалеч от каменния мост. Съдейки по слънцето, трябва да е било късен следобед. Мъглата отдавна се беше вдигнала, но димът от горящите къщи се стелеше над водната повърхност. На отсрещния бряг последните кленови листа искряха в сияйно червено, а върбите по ръба на водата бяха потънали в жълти багри. Листата капеха и се виеха във водовъртежите. В градините цъфтяха късни хризантеми. В далечината виждах рибния яз и зидовете с керемидени покриви покрай брега.