Възмездието

Възрастният пират сияеше от въодушевление в очакване да уреди свои стари сметки. Бях му дал известни наставления — корабите да останат навътре в морето до разсъмване, после да дадат сигнал с раковините и да поемат през мъглата. Останалото зависеше от него. Надявах се да успея да убедя града да се предаде; ако не, щяхме с бой да си проправим път през улиците до моста, по който да осигурим достъп за армията на Араи.

Крепостта бе построена върху отрязък, вдаден между реката и морето. Знаех от посещението си в деня на осиновяването ми, че резиденцията е разположена на страната към морето, където откъм водата се издигаше огромна стена, която се смяташе за непробиваема.

Кенджи и Таку носеха своите куки и разни други оръжия на Племето. Аз бях въоръжен с ножовете за хвърляне, с къс меч и с Джато.

Луната се скри и мъглата стана по-плътна. Лодката премина безшумно разстоянието до брега и опря преградната стена почти без звук. Един по един тримата се изкатерихме по зида и станахме невидими.

Чух стъпки над главите ни и в следващия миг един глас извика:

— Кой е там? Назови се!

Рьома отвърна на диалекта на рибарите от Хаги:

— Само аз съм. Малко се позагубих в тази противна мъгла…

— Малко си позагазил, искаш да кажеш — викна втори. — Махай се от там! Видим ли те, щом мъглата се вдигне, ще получиш стрела в търбуха.

Звукът от веслата постепенно заглъхна. Аз изсъсках към другите двама — не виждах никого от тях — и катеренето започна. Оказа се трудна работа. Стената, заливана два пъти дневно от прилива, бе хлъзгава и покрита с водорасли. Но малко по малко запълзяхме нагоре и накрая се добрахме до върха. Там последен есенен щурец редеше своята песен, която внезапно секна. Кенджи поде трелите му. Чувах стражите, които си говореха в срещуположния ъгъл на външния двор. Край тях горяха лампа и мангал. Отвъд се намираше резиденцията, където спяха владетелите Отори, техните васали и семействата им.

Чух само два гласа, което ме изненада. Очаквах да са повече, но от разговора им разбрах, че всички налични воини са пратени на моста и покрай реката в очакване на атаката на Араи.

— Ще ми се вече да беше атакувал — изръмжа единият. — Това чакане ми къса нервите.

— Сигурно знае колко малко храна има в града — отвърна другият. — Вероятно смята да ни умори от глад.

— Струва ми се, че е по-добре да го срещнем там, навън, отколкото тук, вътре.

— Забавлявай се, докато можеш. Ако градът се предаде на Араи, ще настане кървава баня. Дори Такео предпочете да избяга в тайфуна, вместо да се изправи срещу Араи!

Пипнешком потърсих Таку край себе си, хванах го и го дръпнах да приближи глава до моята.

— Спусни се от вътрешната страна на стената — прошепнах му само с устни в ухото. — Отвлечи им вниманието, докато ги издебнем в гръб.

Усетих, че кимна, и чух едва доловимия звук, докато се отдалечаваше. Двамата с Кенджи го последвахме, прехвърляйки зида. На светлината на мангала внезапно зърнах дребна сянка. Тя се плъзна безшумно по двора и после се раздвои, безмълвна и призрачна.

— Какво беше това? — възкликна единият от стражите.

Тутакси скочи с другия на крака и двамата се втренчиха в двата образа на Таку. С Кенджи не се затруднихме — всеки от нас безшумно се справи с по един.

Току-що си бяха направили чай, тъй че ние им го изпихме, докато чакахме зазоряването. Небето постепенно изсветля. Между него и водата нямаше рязка граница; бяха се слели в една обща искряща повърхност. Когато прозвучаха сигналните раковини, косите на тила ми настръхнаха. В отговор от брега залаяха кучета.

Чух как обитателите на резиденцията внезапно се раздвижиха — разнесоха се топуркане на нозе, макар и още не трескаво, викове на изненада, но все още не на тревога. Капаците на прозорците се отвориха, а вратите се плъзнаха встрани. Навън се втурнаха група стражи, следвани от Шоичи и Масахиро, все още в нощните си одежди, но с мечове в ръце.

Вдигнал Джато, тръгнах към тях с виещата се около мен мъгла и те замръзнаха намясто. Зад гърба ми се появяваха първите кораби; над водата прозвучаха сигналните раковини и звукът им отекна над залива.

Масахиро отстъпи пребледнял.

— Шигеру? — ахна той.

По-големият му брат онемя. Виждаха човека, когото се бяха опитали да убият; виждаха меча на Отори в ръката му и бяха обзети от ужас. Изрекох на висок глас:

— Аз съм Отори Такео, внук на Шигемори, племенник и осиновен син на Шигеру. Обвинявам ви за смъртта на законния наследник на клана Отори. Вие изпратихте Шинтаро да го убие и след като опитът ви се провали, влязохте в заговор с Ийда Садаму, за да го унищожите. Ийда вече заплати с живота си, сега е ваш ред! — давах си сметка, че Кенджи стои зад мен с изваден меч в ръка, и се надявах, че Таку още е невидим. Не откъсвах очи от мъжете пред мен.

Шоичи се опита да си възвърне самообладанието:

— Осиновяването ти беше незаконно. Нямаш основание да претендираш за кръвно родство с Отори, нито имаш право да носиш този меч. Ние не те признаваме! — после викна на васалите: — Посечете ги!