XIV колония

Малоун се затича напред и с цялата тежест на тялото си се блъсна в едрия като защитник по футбол руснак, от силата на удара краката и на двамата се откъснаха от пода.

Първоначалната изненада на Зорин при вида на Малоун бързо отстъпи място на шок. Този американец беше безсмъртен. Вече два пъти възкръсваше. Изтракването на металните врати го бе сварило неподготвен — пистолетът му беше на няколко метра встрани, където го бе оставил заедно с палтото.

Малоун изобщо не му остави време да реагира.

Тялото на Зорин се стовари с трясък на пода.

Касиопея беше в шок. Вместо да обяви тревога, Личфилд бе избягал, спасявайки единствено себе си. Беше твърде късно да предприеме каквото и да било.

— Къде е църквата „Сейнт Джон“? — попита тя.

Един от агентите я упъти.

Тя се затича към вратата, като извика през рамо:

— Обади се на Северната порта да ме пуснат да мина!

Малоун трябваше да приключи бързо тук.

Наоколо не се виждаше алуминиев куфар, а в стената зееше дупка, което можеше да означава само едно: бомбата беше заложена и детонаторът загряваше.

Зорин се отскубна и скочи на крака. Малоун също се изправи, но бе посрещнат от удар с юмрук, от който главата му отхвръкна назад, а долната му челюст едва не се откачи. Втори удар в слънчевия сплит го прегъна на две. Но той се съвзе и заби чело в носа на Зорин, който изохка; последва прав в челюстта.

Зорин залитна назад, но запази равновесие и замахна; ударите му бяха бързи като нападаща кобра. Върху един бетонен блок имаше дебела стоманена верига; той я грабна и замахна с нея. Малоун се наведе и веригата изсвистя над главата му; парченца мазилка се отрониха от стената, където бе попаднал ударът. Зорин отново замахна с веригата, но той я избягна, отскачайки назад.

Този човек умееше да се бие. Е, Малоун не падаше по-долу.

Стъпил здраво с двата си крака, той нанасяше удар след удар. Зорин се опита да замахне отново с веригата, но един вертикално насочен удар в челюстта го зашемети, после два в бъбреците го накараха да отпусне хватката и веригата издрънча на пода.

Малоун се хвърли напред, обви дясната си ръка около шията му и я законтри с лявата. От челото му се стичаше пот. Зорин се опитваше отчаяно да се изскубне, но той стискаше все по-силно. И по-силно.

Дишането на руснака стана накъсано, от гърлото му се чуха хрипове.

Силата, с която дърпаше ръцете му в опит да охлаби хватката около гърлото си, бързо се изчерпваше. Кръвта в ушите на Малоун бучеше, сякаш в него биеше сърцето на Зорин, а не неговото собствено. Досега никога не бе убивал човек с голи ръце, но нямаше избор. Зорин трябваше да бъде премахнат. Без колебание, без жалост, без забавяне. В съзнанието си той отброяваше минутите и знаеше, че времето изтича.

Мускулите на Зорин започнаха да се схващат, тялото му потръпваше в спазми, давеше се, краката му започнаха да ритат като на обесен, после главата му се люшна на една страна и той се свлече безжизнен надолу.

Малоун отпусна хватката и на свой ред рухна на четири крака, останал без сили. В ушите му биеха тъпани, пред очите му танцуваха лилави кръгове. Зорин лежеше неподвижно, с отворена уста, от носа му се стичаше кръв, лицето му беше в рани.

Провери го за пулс. Нямаше.

И тогава се досети.

Зорин бе оказал съпротива, но само формално; също като Кели — неговия другар от КГБ — и той беше дошъл тук с еднопосочен билет. Явно бе възнамерявал да загине в експлозията. Оставяйки се да бъде удушен, той бе постигнал само едно — повече време, през което бомбата да се задейства.

Малоун се наруга заради глупостта си. Бе изгубил безценни секунди.

Той разтри очи и скочи на крака, после се втурна към зейналата дупка в стената. Остра болка го прониза в ребрата, малко по-тъпа в гърба. Намери фенерчето, което Зорин бе захвърлил настрани, и се спусна в тунела.

Побързай!

Мракът го обгърна.

78

Пред себе си Стефани виждаше центъра на Вашингтон. Хеликоптерът идваше от запад и премина над Пентагона и паметника на Линкълн. Многохилядни тълпи изпълваха Националната алея с музеите в обхвата на взрива. Вече нямаше никаква възможност да бъдат евакуирани на безопасно място. Молеше се само Личфилд да е успял да изведе безпрепятствено Фокс и вицепрезидента. Доколкото познаваше Дани, той не бе мръднал от мястото си.

— Имаме ли разрешение? — попита тя пилота.

— Да, госпожо. Кацаме право на Северната ливада.

— Побързай.

Тя видя Белия дом в далечината.

Касиопея изтича през Северната порта сред тълпите на Пенсилвания авеню, където хиляди хора очакваха началото на церемонията. На фона на човешките гласове тя различи шума на хеликоптер. Обърна се и видя военната машина, която се спусна над Белия дом и кацна на ливадата, вдигайки вихрушка от сняг с ротора си. Задната врата се отвори със замах и отвътре скочи Стефани, стиснала в ръце нещо, което приличаше на книга. Касиопея се насочи отново към портата, която дежурният й отвори, и се затича след Стефани, викайки я по име.

— Личфилд не е казал на никого и е избягал — каза тя, когато се изравни с нея.

По лицето на Стефани се изписа шок.

— И всички са още вътре?

Касиопея кимна.