XIV колония

Касиопея си бе пробила път с копане. Ровеше яростно с ръце и хвърляше пръст зад гърба си, докато се добра до краката на Котън. Сега го дърпаше за глезените, като същевременно пълзеше заднешком през тунела и се извиваше като змиорка. Дребният ръст добавяше по няколко сантиметра разстояние между нея и стените, позволявайки й да маневрира.

Тя знаеше защо бе извикал.

Защото, ако имаше ад — в което тя не беше убедена — за Котън той би изглеждал като този тунел.

Малоун пълзеше с мъка назад; Касиопея му помагаше, като го дърпаше за краката. Още метър-два и щеше да се измъкне от този ковчег. Беше оставил куфара и фенерчето в тунела. Единственото му желание бе да се махне от тук. Краката му бяха вече извън цепнатината, обратно в квадратния участък на тунела, където можеше да ходи приведен и който му се струваше като Големия каньон на Колорадо в сравнение с онова, от което се бе измъкнал.

Вече можеше да се изправи на колене; дишането му беше трескаво и накъсано, но постепенно се успокояваше. Наблизо светеше дисплей на телефон и той видя лицето на Касиопея. Неговият ангел спасител.

— Бомбата? — попита тя.

— Намерих я.

— Добре ли си?

Той долови загрижеността в гласа й и кимна. Но не беше добре.

Пое въздух в раздираните си от болка дробове и потисна пристъпа на кашлица; цялото му тяло се тресеше, в гърлото си усещаше вкус на повръщано и страх. Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Сериозно питам. Добре ли си? Тук сме само двамата.

— Бях… затрупан…

Той знаеше, че на изцапаното му лице са изписани и болка, и отчаяна молба, чертите му бяха изкривени от преживения ужас, но не се опитваше да го крие. Защо? Тя вече бе чула вика му, разкриващ уязвимост, каквато такъв като него би предпочел да си остане тайна. Но те бяха сключили споразумение. Без глупости. И той реши да го спази.

Взрян в очите й, благодарен за онова, което бе направила, той й каза, каквото чувстваше:

— Обичам те.

79

Белият дом

Понеделник, 21 януари

17:45 ч.

Стефани оглеждаше Овалния кабинет — изпразнен от всичко, което би могло да напомня за администрацията на Робърт Едуард Даниълс-младши. Уорнър Скот Фокс бе положил клетва, както предвиждаше Конституцията, точно в 12:00 на обед предишния ден. Тя бе останала извън Синия салон и гледаше церемонията на живо по телевизията. Във всеки един миг двамата с Едуин бяха очаквали да бъдат изпарени от подземен ядрен взрив, но нищо такова не се бе случило.

Котън си бе свършил работата.

Което бе позволило да се проведе и втората церемония днес, пред сградата на Капитолия. В течение на половин час Фокс бе говорил в студа с учудващо красноречие, енергичност и кураж. Новият президент с видимо удоволствие бе приел парада в чест на встъпването си в длъжност, след което се бе върнал в Блеър Хаус, за да се подготви за поредицата от балове на столичния елит, които тази вечер двамата със съпругата му трябваше да почетат. Но преди това Дани бе помолил да разговаря с него, като бе избрал старото си работно място за тази последна среща.

Цялата банда беше тук.

Котън, Касиопея, Едуин Дейвис и тя.

Предишния ден бе докладвала всичко на Дани веднага след церемонията. Бе искала да каже и на Фокс, но Дани й бе забранил.

„Не още“, бяха думите му.

Тя знаеше, че междувременно е изготвен частичен доклад за инцидента с Джейми Кели и четирите ядрени устройства, открити в колата му. Допускаше, че тази информация е накарала Фокс да изтръпне. Люк беше добре и караше лекарите да го изписват. Младият Даниълс също беше в течение на случилото се и бе доволен от начина, по който се бяха развили нещата.

Вратата се отвори и новият президент влезе, издокаран с фрак.

— Виж какво — обърна се Фокс усмихнат към Дани, — все някога ще трябва да си тръгнеш от тук.

Усложненията в неделния ден бяха лишили новинарските канали от очаквания репортаж за отпътуването на бившия президент. Обикновено веднага след клетвата той се качваше на самолета от военновъздушната база „Андрюс“ и биваше заснет от камерите как маха за „сбогом“. Не и този път. Дани бе наблюдавал вчерашната клетва, след което бе прекарал една последна нощ в Белия дом, после бе отишъл да види и повторната церемония и сега се бе върнал за последен път тук, за да си събере нещата.

— Тръгвам! — беше отговорът. — Но преди това искам да поговорим.

— Имате числено превъзходство — каза Фокс. — Дали да не повикам хората си да присъстват?

— Нека това си остане между нас.

— Имам чувството, че всички тук знаете някаква тайна, която и аз трябва да знам.

— Опитахме се да ти кажем, че нещата са зле, но ти не пожела да чуеш — започна Дани. — Вместо това твоите хора се опитаха зад гърба ми да вербуват моето момиче да им докладва.

Фокс не отговори. Хора като него не обичаха да бъдат поставяни на тясно. Той бе прекарал целия си досегашен живот, избягвайки конфликти с по-влиятелните от него. Но в моменти като този Дани Даниълс беше в силата си; неслучайно хората от екипа му и членовете на Конгреса го бяха кръстили Инквизитора от Тенеси.