XIV колония

— Дълга история. Но мисля, че вече мога да ти я разправя.

Малоун беше заинтригуван.

— Убедена се, че Дани Даниълс скоро пак ще ни напомни за себе си — усмихна се Касиопея.

Малоун беше на същото мнение. Би било точно в стила на Дани.

Тръгнаха към портала за пешеходци при северната ограда. Бомбата вече бе извадена от тунела и експерти бяха потвърдили, че действително, както им бе казал и Дани, са ги делели секунди от детонацията. Студът в подземието бе удължил процеса на подгряване, давайки възможност на Малоун да я обезвреди. Огледът бе установил също, че и петте ядрени устройства са напълно годни за употреба. Тайните служби вече бяха запечатали входа за тунела откъм църквата с тонове бетон и планираха да направят същото и с участъка под Северната ливада.

Двамата крачеха бавно по асфалтираната алея към караулката. Той хвърли един поглед към добре поддържаната морава. Само преди ден се бе озовал под нея, затрупан в онзи тунел. Когато успяха да се измъкнат навън, и двамата с Касиопея докладваха единствено че бомбата е открита и обезвредена. Само те си знаеха какво бяха преживели там.

— Знаеш, че можеш да споделяш всичко с мен — каза Касиопея. — Надявам се, че и аз мога.

Малоун се извърна към нея.

— Естествено.

И двамата се бяха разкривали един пред друг в моменти на крайна уязвимост. Тя пред него — в Централна Азия, и още веднъж — в Юта. Той пред нея — вчера, в земята под краката им. При мисълта за това го обзе срам. Но все пак си казваше: добре че го бе чула Касиопея, а не някой друг. Все още усещаше успокояващата хватка на ръцете й около глезените си, докато студената земя го обгръщаше отвсякъде като гроб. Нищо през живота му не му бе дало толкова много сили и кураж. Учудваше се на собствената си емоционалност. Но тя имаше такова въздействие върху него.

Както й бе признал, той я обичаше. И какво лошо имаше в това?

Той й посочи с пръст Лафайет Парк, който се виждаше през портала.

— Зад онези дървета, през улицата срещу църквата „Сейнт Джон“, е „Хей-Адамс“. Винаги съм искал да отседна в този хотел. Робърт Лъдлъм редовно го използваше в романите си — шпионите му неизменно си пиеха питието в бара. Звучеше толкова загадъчно…

— Чувала съм, че сексът след сдобряване също бил много готин.

Малоун се усмихна. Тази жена знаеше как да го работи. Но той не й се сърдеше.

— Как смяташ да уредиш стая? — попита Касиопея. — Днес е денят на президентската клетва.

— Имам връзки по върховете — отвърна той. — Когато си тръгвахме от Овалния кабинет, Фокс ми бутна в ръката това. — Той й показа магнитна карта-ключ с логото на „Хей-Адамс“. — От президентския апартамент. Каза, че това била най-хубавата стая. Наша е за две нощи, с комплиментите на президента на Съединените щати. В момента той я опразва и си мести куфарите в Белия дом. Бил отседнал в „Хей-Адамс“ през последните няколко дни.

Предложението му допадаше на Касиопея, но тя сметна за нужно да каже:

— Много си самонадеян, запазваш хотелска стая, без да си ме питал.

Малоун й подаде ръка и тя я пое.

— Такъв съм си — каза той.

Бележка на автора

За написването на тази книга с Елизабет си направихме едно паметно пътешествие до остров Принц Едуард в Канада, три пъти ходихме до Вашингтон и организирахме екскурзия до Вирджиния.

Сега е моментът да разделим фактите от измислицата.

Срещата между Роналд Рейгън и папа Йоан Павел II се е провела на датата, посочена в пролога, като е била първата, на която папа и действащ президент на САЩ са разговаряли на четири очи. Единственото, което съм добавил от себе си, е онази история, че папата се бил скарал на никарагуанския свещеник; тя също е действителна, но се случва едва след края на 1982 г.

В преобладаващата си част диалогът отразява съответните мисли и настроения на двамата мъже. Разговорът насаме между тях е продължил петдесет минути и до ден-днешен никой не знае точно какво са си казали. Що се отнася до наличието на активен заговор на папата и Рейгън за сриването на Съветския съюз, не разполагаме с доказателства за сключването на подобно съглашение. Но няма никакво съмнение, че между тях се е развило нещо като мълчаливо сътрудничество, като всеки от тях е упражнявал по свой начин натиск върху СССР (вж. Глава 30). Действително са сновели специални пратеници във Ватикана и Вашингтон, предавали са послания, но операция „Пас напред“ е изцяло моя измислица.

Броят (посочен в Пролога) на десетките хиляди ядрени бойни глави, притежавани от двете страни към 1982 г., е верен.

Езерото Байкал (Глава 1) е най-големият сладководен водоем в света, а всяка зима ледът му се превръща в супермагистрала за коли и камиони. Построяването на железопътна линия по повърхността на езерото през Руско-японската война (Глава 1) е случка от действителността. Обсерваторията, спомената в Глава 10, съществува, макар да съм я преместил от западния на източния бряг. Селцето Чаяние е изцяло моя измислица. Но пък Козлик („Ярето“ — Глава 21) си е действителен руски военен автомобил.