XIV колония

— Котън тръгна да търси Зорин в църквата. Отивам при него.

— Аз ще направя вътре каквото мога.

И двете тръгнаха бързо в различни посоки.

Малоун крачеше напред; слабата светлина на фенерчето едва му сочеше пътя. Тунелът, макар и тесен, беше, общо взето, проходим. Онова, което му тежеше обаче, бе нуждата да извърви няколкостотин метра под земята, в ограничено пространство и почти пълен мрак. Ако угасеше фенерчето, нямаше да може да различи дори пръста си, опрян в носа.

Часовникът му показваше 11:50.

Зорин вероятно бе задействал бомбата накъде преди пет до десет минути, за да може взривът да стане колкото бе възможно по-близо до 12 часа. Малоун се опитваше да мисли само за неотложността на момента, борейки се с надигащата се в него паника. Никога преди не бе преживявал това в асансьор, въртяща се врата или тясна тоалетна. Нито дори в пилотската кабина на изтребител, завързан почти неподвижно за седалката, без да вижда земята под себе си. Дори в такова тясно пространство, където една плексигласова преграда го отделяше от безкрая на небето, той не се бе почувствал хванат в капан.

Тъкмо обратното. Чувстваше се свободен.

Беше чел много за клаустрофобията. За прилива на адреналин, предизвикващ или импулс за бягство, или сили за съпротива. Но там, където и двете бяха невъзможни, оставаше само паника. Като сега.

Той се спря и затаи дъх. Тишината беше пълна. Мракът изглеждаше още по-плътен, въздухът беше влажен и потискащ.

За пръв път бе изпитал това чувство като юноша. Той и един приятел се бяха скрили в багажника на кола, за да се промъкнат без билет в лятно кино. Той, разбира се, бе превъртял, изритал бе навътре облегалката на задната седалка и бе избягал. Но с годините постепенно бе разбрал, че това не е точно страх от затворени пространства. Не. По-скоро страх от ограничаване на движението. От усещането за безпомощност. Той ненавиждаше седалката до прозореца в гражданските самолети. А когато се беше шегувал с Касиопея за страха й от летенето, знаеше, че това е нещо повече от страх. Страхът се преодолява. Докато фобията парализира съзнанието.

Стомашен сок опари гърлото му. Воня на повръщано изпълни ноздрите му. Но продължи да крачи напред. От корема му избухна огнено кълбо и изгори мозъка му. Ужасът започваше.

* * *

Стефани влезе в Белия дом през северната врата. Вътре сградата бръмчеше от приглушени разговори; във въздуха витаеше напрегнато очакване. До церемонията по полагане на клетва оставаха броени минути. Едуин Дейвис я чакаше, вероятно видял пристигането на хеликоптера.

— Под нас е — каза тя. — В тунел, прокаран от Братството на Синсинати след войната от хиляда осемстотин и дванайсета. — Тя размаха дневника пред лицето му. — Всичко е тук. Докладвах на Личфилд, но той си е тръгнал, без да каже на когото и да било.

И тогава й просветна.

— Копелето мръсно! Каза ми, че според закона от четирийсет и седма година можело и той да наследи президентския пост. Хващам се на бас, че министърът на правосъдието е по-високо в списъка от определения днес за правоприемник. Ако бомбата гръмне, Личфилд става президент.

— Тогава да гледаме да не гръмне.

Погледът й се зарея през френските прозорци към ливадата и скупченото зад оградата множество. Когато се бе обадила на Личфилд, все още имаше възможност да спасят Фокс и поне още няколко души от хората в сградата.

Сега вече нищо не можеше да се направи. Шесткилотонен взрив щеше да изпепели земята в радиус от километър и половина наоколо.

— Всичко е в ръцете на Котън.

Малоун нямаше право да спира. Трябваше да върви напред. Но отвратителното чувство на страх, на парализиращ ужас бе завладяло мозъка и замъглило мислите му.

С изключение на една. Мисълта за бягство.

Мускулите му бяха обзети от слабост. Затворил очи, той се бе свил в черупката си, опитвайки се да прогони ирационалния пристъп на паника. Не помнеше откога не се бе чувствал толкова безпомощен. Задушаваше се, дрехите му стягаха. Виеше му се свят. Беше дезориентиран. Стените на тунела сякаш се свиваха около него и го притискаха. Някой някога му бе казал, че това е от чувството на безпомощност.

Глупости. Беше като попаднал в клетка, поставена в друга клетка, двете заедно в трета. Ужасно.

Единственото му успокоение беше, че нямаше кой да го види така.

Тунелът започваше да се стеснява, таванът определено слизаше полека надолу. Явно конструкцията се бе слегнала, зидът бе поддал. Не беше броил крачките си, но беше навлязъл доста навътре, сигурно бе подминал Лафайет Парк, а може би дори и Пенсилвания авеню. Как ли това нещо беше останало незабелязано толкова време? Изумително. Колкото по-навътре отиваше, толкова повече следи от слягане и деформация се виждаха. Опита се да мисли за това, да залъже съзнанието си, но без успех. Тунелът беше като питон, който го задушаваше, изсмукваше силите му. Ужасът извираше от мрака и го пронизваше като стрели.