XIV колония

Стефани бе чувала и за тях. Съветите ги бяха обучили да проникват в позициите на врага непосредствено преди или веднага след обявяване на война. Задачата им бе да прекъсват работата на електроцентрали, съобщителни мрежи, да взривяват язовири, магистрали и всякакви други стратегически обекти. Бяха експерти в боравене с различни видове оръжия, в залагане на мини и убийства на хора. Освен това всички пилотираха самолети и говореха свободно поне по два чужди езика. Като английският почти задължително беше единият от двата.

— Служил е в Афганистан по време на войната ни там — каза Осин. — Бил е доста ефективен.

— Николай, кажи ми, ако обичаш, какво всъщност става тук?

Тя се надяваше помирителният й тон да развърже езика на стария шпионин. За нея всичко бе започнало с едно телефонно обаждане от Осин. Първоначалното запитване бе постъпило дни преди това от Кремъл в Белия дом, след което й бе препратено от президента.

Бивш архивар на КГБ, Вадим Белченко, бил изчезнал. Службите за вътрешна сигурност на Русия го следели изкъсо, тъй като архиварите могат да бъдат огромен проблем за сигурността. Навремето те се бяха ползвали с неограничен достъп до тайните в държавата, знаеха всичко и подценяването им можеше да се окаже фатално. Първата поука руснаците си бяха извлекли, след като през 1992 г. някой си Митрохин успя да изнесе 25 000 страници поверителни документи на Запад. Въз основа на тези документи западните служби си бяха съставили ясна картина за мащабите на съветския шпионаж и се бяха убедили, че КГБ наистина е най-голямата разузнавателна организация, съществувала някога в света.

Това обясняваше защо Белченко е бил в списъка на следените отблизо. Онова, което оставаше неизяснено, бе по какъв начин този човек внезапно бе придобил такава важност и каква беше ролята на Зорин в цялата история.

— Зорин е един напълно побъркан индивид — отговори Осин. — След разпадането на Съветския съюз избяга на изток заедно с още стотина отшелници като него. От доста време живеят край Байкал и досега не сме имали инциденти. Напоследък обаче тишината е нарушена. Зорин познава Белченко. През годините са общували многократно. Но самият Белченко никога не се бе озовавал на изток при останалите.

И тъкмо това беше мисията на Котън. Да открие Белченко.

— Защо не изпратихте свои хора?

— По няколко причини. Най-важната от които е, че това няма нищо общо с Русия. Проблемът е външен.

— Би ли пояснил?

— Ако вашият агент открие Белченко, с удоволствие. Засега нека просто приемем, че не сме врагове, макар понякога това да е трудно да се каже със сигурност. Наредено ми бе да те намеся в знак на добра воля.

А също, каза си тя, за да може Москва да отрича, ако нещата се объркат съвсем._ Всичко беше във ваши ръце от самото начало_, щеше да бъде защитният аргумент. Човекът беше прав и за отношенията помежду им. Макар Студената война да бе приключила отдавна, постепенно мирът между тях ставаше все по-мразовит. И в сегашната ситуация ясно се усещаше повей от отминали времена.

— Засега — каза той — приемаме, че това е битка единствено между Зорин и Съединените щати. Или поне се надяваме да е така. И затова сметнахме за разумно да ви предупредим. Чувала ли си за Станислав Лунев?

Разбира се. Бивш офицер от Съветската армия и един от най-висшите служители на разузнаването, избягали някога на Запад. Беше се предал на американците през 1992 г. и до ден-днешен местонахождението му се пазеше в тайна. Междувременно обаче бе написал книга с мемоари, „През очите на врага“. Тя я бе чела няколко пъти. И никога нямаше да забрави един от коментарите в нея: Добрият шпионин е приятел с всички, а не призрак, дебнещ в ъгъла.

— Твърденията на Лунев са самата истина — каза Осин.

Тя знаеше какво има предвид. В мемоарите си Лунев бе разкрил един шокиращ факт. Описваше съветско оръжие, обозначено като РА-115. В САЩ ги наричаха „бомба в куфар“. Всяко такова устройство тежеше около двайсет и пет килограма и беше с мощност шест килотона. В близък радиус такава бомба би била в състояние да предизвика невероятни поражения. През 1994 г. Конгресът забрани това оръжие, но забраната бе отменена десет години по-късно. Доколкото Стефани знаеше обаче, подобни бомби не фигурираха в американските арсенали. За някогашния Съветски съюз и сегашна Русия това не можеше да се твърди със сигурност. Тя си спомни тревогата, която бе предизвикало изказването на един съветник по националната сигурност на руския президент в токшоу по американската телевизия през 97-а, когато човекът заяви, че над сто бройки РА-115 се намирали в неизвестност и никой не можел да каже дали са унищожени, или откраднати.

— Искаш да кажеш, че РА-сто и петнайсет съществува?

— Да. Съветският съюз произведе двеста и петдесет броя. На размер са такива. — Той разпери ръце на около две педи една от друга. — Бяха зачислени на военното разузнаване и на КГБ. След разпадането на СССР всички попаднаха под контрола на СВР. Там са и до ден-днешен.