XIV колония

И въпреки това историята бе доказала правотата му. Никога където и да било не бе съществувала система за прехващане и унищожаване на ядрени ракети. Но Съветският съюз похарчи милиарди рубли, за да изгради такава, мислейки си, че през цялото това време Америка строи своята. Действително, изгоряха и милиарди долари, но — както бе казал Аладин — всичко това бе заблуда, която Роналд Рейгън съзнателно бе поддържал. За да накара врага сам да се погребе. Както и стана. Съветската икономика се срина от хиперинфлация, като повлече със себе си и целия комунистически свят. Стомахът му се свиваше всеки път, когато си помислеше как всичко това е могло да бъде избегнато. Стига само Москва да ги бе послушала — него и останалите разузнавачи, които докладваха независимо един от друг всичко онова, което бяха научили. Но невежеството е най-голямата слабост на конформизма. Шепа хора в държавата вземаха всички решения, а останалите ги изпълняваха, колкото и идиотски да бяха.

Той затвори очи и се унесе. Червената армия вече не маршируваше в победен строй с изпънати високо вдигнати крака в лъснати ботуши по паважа на Червения площад. Където навремето стояха ония глупаци. Тези дни бяха минали.

И ето го сега, десетилетия по-късно. Сам. Но не и безпомощен. Имаше кръвта и силата на селянин и решителността на комунист. Десетилетия на размисъл го бяха научили, че съветската система бе изградена върху институционализирано недоверие, при което военното и цивилното разузнаване не общуваха помежду си. Идеята беше да не им се позволява да станат прекалено самонадеяни или пък твърде могъщи, но реалният ефект беше парализа и за двете. Всяка от тези разузнавателни служби изобщо не се интересуваше какво мисли другата; и двете бяха майстори в събирането на информация и лаици в анализирането й. Ето защо, изправени пред очевидния факт на участието на Съветския съюз в едно яростно отчаяно състезание, изцяло изфабрикувано от американците, и двете бяха отхвърлили единствения възможен извод и бяха продължили да се борят с призраци до общия си край.

Но той нямаше да бъде такъв глупак. Това беше неговата война.

Тревожна тръпка премина по тялото му. Нищо странно. Всеки агент на терен познаваше чувството на страх. Добрите се научаваха как да го овладеят. Главният противник — САЩ — му бе отнел всичко: миналото, репутацията, постиженията, воинския чин, дори личното му достойнство и чест. Но не и живота.

Този път нямаше да има грешки.

30

Люк шофираше форд ескейпа, който Стефани бе заела от Фриц Стробъл. Как бе накарала напълно непознат човек да й повери колата си, беше загадка за него. Пътуваха на изток в посока Анаполис.

— Вече чу за изчезналите ядрени бомби — каза му тя. — Руснаците мислят, че пет все още се намират в неизвестност.

— Като в сериала „Двайсет и четири“?

— Знам, звучи като нещо такова. Но мисля, че Осин е честен с нас. Винаги сме смятали, че Съветите имат разработени компактни ядрени оръжия. Но това не беше потвърдено. Разбира се, и ние разработвахме същите.

— Още ли ги имаме?

— Не мисля. Бяха обявени за незаконни преди повече от двайсет години. Решението на Конгреса бе отменено след Единайсети септември, но не съм чувала да фигурират в сегашния ни арсенал.

После Стефани му разказа за Александър Зорин и за архиваря на КГБ Вадим Белченко.

— Котън отиде да издири въпросния Белченко.

— Чувала ли си се с Касиопея? — попита той.

Тя поклати глава.

— Нито дума.

Това не беше добре.

— Мислиш ли, че с Котън всичко е наред?

— Надявам се.

Но той долови загриженост в гласа й, която напълно споделяше. Мобилният й телефон звънна и двамата се спогледаха. Тя погледна дисплея и каза:

— Осин е.

Отговори на обаждането му; разговорът продължи секунди. След като затвори, Стефани каза:

— Петрова е в движение.

Тя вече бе съобщила на Люк, че Осин е откарал Аня на летище „Дълес“ и й е връчил билет за директен полет до Москва. После хората му я бяха отвели до паспортния контрол. Разбира се, никой и за миг не се съмняваше, че в момента, когато си тръгнеха, тя щеше да се върне назад, да вземе такси и да се озове обратно при Андерсън Хаус, където беше паркирана смачканата й от сблъсъка кола.

— Отишла е право при колата — усмихна се Стефани. — Което означава, че не е далече. Идва към Анаполис.

— Винаги ли се оказваш права в преценката си за хората?

— Повечето пъти.

— А какво мислиш за тези изчезнали ядрени бомби?

— Малко вероятно е все още да съществуват, но дори и да са останали някъде, още по-невероятно е да са годни за ползване.

— Добре ли си?

Люк я познаваше достатъчно, за да знае, че още мисли за случилото се между нея и Брус Личфилд.

— Никога не съм предполагала, че кариерата ми ще свърши по този начин — поклати глава тя. — Трийсет и седем години… Интересни времена бяха. Рейгън си бе наумил да промени света. Отначало всички си казахме, че е побъркан. Но той направи точно това.