XIV колония

Бяха му казали, че главната къща била някогашна дача. Тя беше кацнала на върха на огромен скалист рид, вдаден навътре в замръзналото езеро, а до нея между обсипаните със сняг борове се виеше черен път. Самата сграда не беше никак малка. Боядисаната й в охра фасада изглеждаше масивна, от тухли и бетон; беше на два етажа, с покрив от шистови плочки. От едната й страна бяха паркирани два големи автомобила. Комините й бълваха гъст дим; стълб дим се виеше и от комина на една от дървените постройки наблизо.

Не се виждаше жива душа.

След като я отмина, той зави към езерото, за да направи още един кръг отгоре. Обичаше да лети. След малко щеше да използва ските, за да кацне върху леда срещу град Бабушкин, на осем километра южно от това място, и щеше да се придвижи по повърхността му, за да паркира самолета до кея, който по това време на годината не обслужваше плавателни съдове. Там щеше да го чака сухоземен транспорт, за да го откара обратно на север за един поглед отблизо.

Той прелетя за последно над Чаяние и дачата, после снижи за подхода към Бабушкин. С крайчеца на окото си видя как някаква искра проблесна между високите дървета. Нещо излетя и се понесе към него. Ракета?

— Имам проблем — каза той. — Някой стреля по мен.

Реакцията му бе инстинктивна, плод на години опит; от този момент нататък той превключи на автопилот. Зави рязко вдясно, като едновременно пикира надолу, и бързо загуби височина. Старият Ан-2 беше маневрен колкото тежкотоварен камион. Мъжът, който му бе предал самолета сутринта, го бе предупредил да го държи изкъсо и се бе оказал прав. Щурвалът се дърпаше от ръцете му като бик, уловен за рогата; машината подскачаше и се друсаше, сякаш всеки миг нитовете на обшивката щяха да се изскубнат. Ракетата профуча край него, като закачи двете леви крила. Корпусът се разтресе от удара и Малоун хоризонтира самолета, за да огледа пораженията. Аеродинамичните повърхности на крилата бяха от обикновено платно, което се бе разкъсало и отдолу се подаваше изкривеният метален скелет. От което възникнаха проблеми със стабилността.

Самолетът отказваше да му се подчинява. Летеше точно срещу вятъра, като в този момент скоростта му беше под 50 възела. Имаше реална опасност да падне.

— Какво става? — попита Стефани.

Щурвалът продължаваше да се дърпа и съпротивлява, но Малоун го стискаше здраво и дори успя да издигне самолета малко нагоре. Двигателят боботеше като няколко мотоциклета едновременно; витлото загребваше въздуха, като се мъчеше да задържи машината в полет. И тогава се чу задавяне. После експлозия като от ауспух. Той знаеше какво става. Двигателят се съпротивляваше на напрежението, което му се предаваше от витлото. Уредите на таблото примигваха.

— Удариха ме с ракета — каза той на Стефани. — Самолетът е неуправляем, падам.

Двигателят угасна. Бордовите уреди също. Пилотската кабина беше цялата в прозорци; седалката на втория пилот беше празна. Малоун погледна надолу и видя само синкавия лед на езерото. В един миг старият Ан-2 се бе превърнал от самолет в четири хиляди килограма мъртво тегло.

Малоун усети как го обзема страх, през съзнанието му мина една-единствена мисъл:

Така ли ми е било писано да умра?

2

Вашингтон, окръг Колумбия

2:20 ч.

Стефани Нел гледаше вторачено високоговорителя на бюрото си.

— Още ли си там? — попита отново тя.

Отговорът пак бе тишина. Последните думи на Котън отекваха в ушите й.

„Самолетът е неуправляем, падам.“

Тя вдигна поглед през бюрото към седящия срещу нея Брус Личфилд, министър на правосъдието и неин шеф за още два дни.

— Той е в беда. Някой е свалил самолета му с ракета.

Бяха й дали кабинет в министерството. Обикновено работеше в собствените си охранявани помещения в централата на отряд „Магелан“ в Атланта. Но това вече не бе възможно; заради предстоящото встъпване в длъжност на новия президент й бяха наредили да се премести в столицата.

И тя знаеше защо. За да може Личфилд да я държи под око.

През декември Хариет Енгъл, която бе служила като трети пореден министър на правосъдието в администрацията на президента Дани Даниълс, бе подала оставка. Вторият мандат на Даниълс изтичаше и съвсем скоро не само страната щеше да има нов президент, но и друга партия щеше да владее Белия дом и повече от половината Конгрес. Дани бе опитал с всички сили да осигури избирането на своя човек, но не бе успял. Неговата магия сякаш се ограничаваше със самия него. Присъствието на Личфилд в кабинета й по това време на денонощието се обясняваше с факта, че бе поставен временно да отговаря за Министерството на правосъдието и за онова, което бе останало от отряд „Магелан“.