XIV колония

Не че и преди не й бе минавала тази мисъл. Стефани бе започнала работа в Държавния департамент още при Рейгън, оттам се бе прехвърлила в Министерството на правосъдието, докато накрая й повериха отряд „Магелан“. Доверени източници я бяха информирали, че десетте милиона долара годишна издръжка на отряда щели да бъдат пренасочени за връзки с обществеността, социална ангажираност и други мероприятия. Очевидно това се смяташе за по-важно от разузнавателните операции. Правосъдието бе решило да остави шпионажа на ЦРУ, АНС и останалите трибуквени съкращения.

— Кажи ми, Брус, как се чувстваш винаги да свириш втора цигулка? Винаги в поддържаща роля, никога в главната.

— Ти наистина си нагла стара кучка.

— Нагла? Определено. Кучка? Може би. Но не съм стара. Това, което съм, е шеф на отряд „Магелан“ за още два дни. Така че или ме уволняваш, или се махаш от кабинета ми.

Личфилд стана.

— Е, добре, Стефани. Да бъде както ти желаеш.

Той не можеше да я уволни. И двамата го знаеха. Можеше чак по обед на 20 януари. Затова тя бе наредила на Котън незабавно да излети за Русия, без да търси одобрението му. Новият министър грешеше. Министерството на правосъдието имаше нужда от отряд „Магелан“. Целият смисъл на съществуването му бе да действа извън обхвата на останалите разузнавателни агенции. Затова централата му се намираше на близо хиляда километра на юг, чак в Атланта, далече от политическите интриги на Вашингтон. Това решение, взето преди много години, й бе донесло както независимост, така и ефективност — едно наследство, с което заслужено се гордееше.

Личфилд излезе.

Тя нямаше намерение да приема друг пост, нито щеше да се остави да бъде съкратена. Вместо това щеше да подаде оставка. Време беше да си получи натрупаната пенсия и да намери нещо друго, с което да си запълва времето.

Мозъкът й работеше на бързи обороти. Котън бе изпаднал в беда, а тя не разчиташе на руснаците да помогнат. Стефани по начало беше против да им гласуват доверие, но нямаха избор. И тя бе обяснила всички рискове на Котън, който я бе уверил, че ще си отваря очите на четири. Сега й оставаше само едно-единствено място, откъдето би могла да се надява на помощ.

Тя посегна към смартфона си. И изпрати есемес.

3

Вирджиния

2:40 ч.

Като всяко момче от Тенеси Люк Даниълс обичаше сбиванията. В гимназията много пъти с удоволствие бе участвал в такива, а след това и през шестте си години в армията. Тези щастливи преживявания не го бяха напуснали и през последната година, вече като агент в отряд „Магелан“, но, за жалост, като всяко хубаво нещо и те бяха приключили. Той вече бе получил заповедта си за преназначение към военното разузнаване; другия понеделник започваше работа. А дотогава официално се водеше в отпуск.

Но ето че в малките часове на нощта следваше с колата си някакъв автомобил. Чичо му, действащият президент на САЩ, се бе обърнал за помощ към него. Обикновено двамата рядко бяха на едно мнение, но от известно време полагаха усилия да изгладят отношенията си. В интерес на истината, Люк се зарадва на възможността да помогне. Той обичаше отряд „Магелан“, харесваше и Стефани Нел. Някакви политици, които се изживяваха като по-умни от нея, й бяха вгорчили живота напоследък. Чичо му до дни щеше да излезе в пенсия, с политическата му кариера бе приключено. Оставаше обаче още един проблем; нещо важно бе привлякло вниманието на Стефани и на президента.

Както обикновено, и този път не му бяха дадени почти никакви обяснения защо бе нужно да следва този автомобил. Обект на интереса му беше рускинята Аня Петрова — пищна блондинка с изящно, леко издължено лице и високи скули. Аня имаше крака на танцьорка и се движеше с естествена лекота и добре пресметната грация. Обикновено носеше тесни джинси, пъхнати в кожени ботуши до коляното. Не носеше грим, което придаваше известна суровост на изражението й — може би съзнателно търсен ефект. Жената определено правеше впечатление и на Люк му се искаше пътищата им да се бяха кръстосали при различни обстоятелства.

Чичо му бе предоставил по-важната информация за нея. Трийсет и четири годишна, любовница на Александър Зорин — застаряващ бивш офицер от КГБ, който понастоящем живеел в Южен Сибир. Само допреди седмица никой не бе обръщал особено внимание на въпросния Зорин. После сякаш внезапно и руснаците, и Дани бяха надушили нещо, в резултат на което Люк бе влязъл в ролята на хрътка, а Котън Малоун бе извикан по спешност и изпратен зад граница като отговорен агент на операцията.

— Само гледай да не те надушат — му бе казал президентът. — Стой плътно до нея, където и да ходи. Ще се справиш ли?

Люк не беше в особен възторг от перспективата да работи във военното разузнаване. Откакто бе завършил гимназия, пропуснал колежа и постъпил на военна служба, отрядът беше мястото, където се бе чувствал истински у дома си. За съжаление, него вече го нямаше.