XIV колония

Преди два месеца, на сутринта след Деня на благодарността, я бяха уведомили, че не само я преместват на нова длъжност, но и закриват самия отряд. Новият министър, който след седмица трябваше да бъде одобрен от Сената, вече бе заявил, че смята „Магелан“ за дублираща структура на безбройните ведомства, от които гъмжеше изпълнителната власт. Министерството на правосъдието вече нямало нужда от тези служби, затова отрядът щял да бъде разформирован, а служителите му — назначени другаде.

— Остави руснаците да се оправят с това — каза Личфилд. — Помолиха ни за помощ, ти им я предостави, сега проблемът е техен.

— Сигурно се шегуваш! Имаме агент в беда. Не разчитаме на други да се грижат за нашите хора.

— Напротив, вече разчитаме. И не забравяй, че ти изпрати Малоун там без мое одобрение.

— Президентът ми възложи да го направя.

Личфилд не се трогна ни най-малко.

— Двамата с теб се договорихме, че всички оперативни решения занапред ще се съгласуват с мен. Но нищо такова не се случва. И двамата знаем защо. Защото аз нямаше да го разреша.

— Не ми трябваше разрешението ти.

— Напротив. Има преходно споразумение, според което сегашната администрация следва да държи новата в течение на всички свои действия, като всички оперативни решения следва да се вземат съвместно. Моя работа е да осъществявам комуникацията с новата администрация. По някаква причина обаче тази операция тръгна изцяло едностранно.

Личфилд беше кариерен бюрократ с осемнайсет години стаж зад гърба си. Назначен от Дани Даниълс и одобрен от Сената, последните пет години се бе изявявал като заместник-министър на правосъдието. Новият министър трябваше тепърва да решава кои от висшия ешелон ще запазят постовете си. Стефани знаеше, че Личфилд се натиска за висока длъжност, така че, когато посоченият от новия президент министър изрази намерението си да закрие отряд „Магелан“, той се възползва от възможността да докаже, че е готов да премине към новия отбор. При нормални обстоятелствата не би търпяла вмешателство в работата си, но с наближаващата смяна на караула в Белия дом всичко се беше объркало.

— Опита се да запазиш всичко в тайна — каза Личфилд, — но аз така или иначе го научих. И затова съм тук сега, посред нощ, дявол да го вземе! Със или без одобрението на Белия дом, играта приключва.

— Моли се Котън да се измъкне от там — отвърна Стефани.

— Какво искаш да кажеш с това?

— По-добре да не знаеш.

— Информирай руснаците за случилото се. Остави ги да се оправят. Освен това не си ми споменавала, че президентът лично е искал Малоун там.

Така беше, макар че Личфилд знаеше не по-зле от всеки друг какво е да направиш услуга на някого. Във Вашингтон услугата беше основна разменна монета, правеше се, за да бъде върната. Така стояха нещата, особено навремето — в годините, когато отрядът започваше работа. Тогава всичките й дванайсет агенти бяха юристи, всеки от тях допълнително обучен в разузнаване и шпионаж. Котън беше измежду първите няколко, които бе назначила, бивш офицер във Военноморския флот и след това във Военната прокуратура с диплома по право от Джорджтаун. Беше работил за нея дванайсет години, преди да излезе в ранна пенсия и да се премести в Копенхаген. През последните години на няколко пъти обстоятелствата го бяха връщали в нейния свят. От известно време тя го бе наела като външен сътрудник. Днес той изпълняваше най-обикновена разузнавателна мисия.

Но нещо много сериозно се беше объркало.

— Изпълнявай — каза Личфилд.

Как ли пък не!

— Брус, още два дни аз ръководя тази агенция. През това време ще правя с нея каквото намеря за добре. Ако това не ти изнася, можеш да ме уволниш. Но ще ти се наложи да даваш обяснения пред Белия дом.

Стефани знаеше, че това е заплаха, която не може току-така да бъде подмината. Дани Даниълс все още беше президент и от доста време насам отрядът бе агенцията, към която се обръщаше в случай на нужда. А единствената цел на Личфилд бе да оцелее и да запази поста си. Без значение с какви средства. Сравнително рядко в миналото Стефани си бе имала работа с него, но беше чувала истории за неговия опортюнизъм. Така че последното нещо, което би желал в момент като този, бе да ядосва действащия президент, и то не само защото щеше да загуби, а и защото по този начин щеше да привлече излишно внимание. Ако искаше да бъде част от новата администрация, трябваше първо да оцелее при старата.

— Виж, не го приемай с лошо, но твоето време свърши — заяви той. — Също и на президента. Не можете ли просто да се примирите? Да, ти си ръководител на отряда. Но вече нямаш агенти. Всички си заминаха. И не ти остава нищо, освен да загасиш лампите. Върви си у дома. Излез в пенсия. Почивай си, радвай се на живота.