XIV колония

Тя продължаваше да удря с брадвата; трески летяха във всички страни, докато в ламперията се оформи дупка. Той забеляза, че стената е вътрешна и дупката води към друго помещение. С десния си ботуш Аня разшири дупката достатъчно, за да може да се провре. После остави брадвата на пода. И изчезна през цепнатината в стената.

4

Живор, Франция

8:50 ч.

Когато Касиопея Вит усети, че нещо не е наред, беше твърде късно. Преди два дни нейните каменоделци бяха пробили поредица от дупки във варовика — не с модерни бормашини, а така, както техните предци го бяха правили преди 800 години. Дълго желязно длето с кръстато острие, дебело колкото мъжки палец, се набиваше с чук в скалата, после се завърташе под ъгъл около оста си и продължаваше да се набива навътре, докато се получеше кухина с правилно кръгло сечение и дълбочина десетина сантиметра. Дупките бяха разположени на около педя една от друга и образуваха отсечка с дължина десет метра. Линийки не се използваха. Както в древни времена, тази функция изпълняваше дълго въже с възли на равни разстояния. Впоследствие всяка от кухините щеше да се запълни с вода, да се затапи и да се остави да замръзне. През лятото вместо с лед камъкът се разцепваше с метални клинове или пък в дупките се вкарваха сухи парчета дърво и се мокреха с вода, докато се раздуят. За щастие, тези дни температурата бе слязла достатъчно ниско и майката природа щеше да се притече на помощ.

Кариерата се намираше на три километра от френското й имение. В течение на близо десетилетие тя се бе трудила здраво, за да изгради замък единствено с инструменти, материали и строителни техники от XIII в. За целта бе закупила парцел земя, обитаван навремето от Луи IX — единствения крал на Франция, канонизиран след смъртта му. Там се намираха не само руините на кралския замък, но и едно шато от XVI в., което тя бе ремонтирала и превърнала в свой дом. Имението й се наричаше „Роял Шампан“, по името на един от кавалерийските полкове на Луи XV.

Каменната отбранителна кула през Средновековието била възприемана като символ на феодално могъщество, а замъкът край Живор първоначално бил замислен като военно укрепление, с високи стени, ров с вода, крайъгълни кулички за стражите и масивна кула. Сринат със земята преди близо три века, той се бе превърнал в мисия за Касиопея. И сега, също както в средните векове, околностите предлагаха в изобилие камък, вода, пръст, пясък и дърво — всичко необходимо за неговото изграждане. Каменари, зидари, ковачи, дърводелци, грънчари работеха за нея шест дни в седмицата срещу добро възнаграждение, като условието бе да се обличат в същите дрехи като своите предшественици отпреди осем века. Строителната площадка беше отворена за публика, а входната такса отиваше за покриване на разходите, макар в голямата си част парите да излизаха от собствените й твърде дълбоки джобове. По предварителни разчети за завършване на проекта й щяха да отидат около двайсет години.

Каменарите огледаха дупките. Водата вътре бе станала на лед, тънки цепнатини се бяха образували от разширяването — знак, че всичко беше готово. Скалната стена се извисяваше на много метри над околния терен; беше сравнително гладка, без големи пукнатини. Още преди месеци работниците бяха извлекли всичкия използваем материал на равнището на земята и сега вече добиваха от височина двайсет метра, като ползваха скеле от дървени греди, дъски и въжета. Трима мъже с големи чукове заудряха по по-малки чукчета с изострени от едната страна раздвоени глави, които се вкарваха в цепнатините и ги разширяваха. По този начин, възползвайки се от естествената структура на камъка, те произвеждаха една обща цепнатина, докато се отцепеше голям къс скала с относително правилна форма. Тежък и уморителен процес, но вършеше работа.

Мъжете ловко боравеха с инструментите си, звънът на метал се сливаше в единен ритъм. В скалата се бяха образували достатъчно цепнатини, което показваше, че са близо до целта.

— Всеки момент ще се отчупи! — извика един от мъжете.

Това бе сигналът да преустановят работа.

Всички стояха мълчаливо и оглеждаха каменната стена, която се издигаше на още двайсетина метра над главите им. Химически изследвания бяха показали, че този сивобелезникав камък е богат на магнезий, което го правеше изключително твърд, идеален като строителен материал. Под скелето каруца, застлана със сено, очакваше да поеме по-малките каменни отломки — онези, които един човек можеше да повдигне и натовари сам — и да ги откара на строежа. Сеното служеше да омекотява триенето между камъните, за да не се изронват един в друг. По-големите блокове щяха да бъдат нарязани на място и след това превозени по същия начин. Тук беше изходната точка за цялото начинание.