XIV колония

Камионът приближаваше, големите грайфери на гумите хвърляха буци сняг във въздуха. Вятърът блъскаше самолета, в пилотската кабина беше арктически студ. Малоун повдигна качулката на якето, за да не му замръзнат ушите. Беретата, която бе получил от отряда, беше пъхната в кобур под мишницата. Мобилният му телефон беше все така свързан с бордовата радиостанция. Той се пресегна, за да го изключи, но междувременно камионът спря на трийсетина метра и от него изскочиха двама мъже, въоръжени с автоматични пушки. Само очите им се виждаха през процепите на скиорските маски. Ако това беше делегация по посрещането му, се държеше доста странно. Двамата приклекнаха и се прицелиха.

Малоун едва успя да се претърколи от седалката на пода, когато проехтяха изстрели. Картечен откос отнесе предното стъкло на кабината. Алуминиевата обшивка на самолета беше безсилна срещу куршумите, които минаваха през нея като през хартия. Трябваше да се маха от тук. Той пропълзя през вратата на кабината към задния отсек. Толкова по въпроса за „обикновената“ разузнавателна мисия.

Малоун бръкна под якето и напипа дръжката на пистолета. После се сети, че вратата за слизане от самолета се намираше на противоположната страна на корпуса спрямо камиона. Отвори люка и скочи долу. Стрелбата продължаваше. Надяваше се на няколко секунди, преди нападателите да си дадат сметка, че се е измъкнал. Използвайки самолета за прикритие, той побягна. След двайсетина метра се спря и се обърна. Стрелбата бе престанала.

Видя единия от мъжете да заобикаля самолета откъм перката, а другия откъм опашката. Вниманието им отначало бе насочено към машината; после го забелязаха. От средата на корпуса продължаваше да изтича гориво; локвата оранжева течност се разширяваше все повече върху замръзналата повърхност на езерото. С обикновен куршум е трудно да се запали каквото и да било освен на кино. Но авиационното гориво е изключение. Много малко е нужно, за да пламне.

Той се прицели в центъра на корпуса и стреля. Нито единият от двамата не успя да реагира. Мощна експлозия освети небето, взривната вълна го събори по гръб на леда, който беше корав като бетон. Малоун се претърколи два пъти, после вдигна глава и отново погледна към самолета. От него не беше останало много; но бяха изчезнали двата проблема, превърнати в пепел и овъглени кости. Заедно с телефона му. А с него и всякаква връзка с външния свят.

Малоун заобиколи тичешком огнения ад и откри камиона. За щастие, ключовете бяха на таблото. Върху една от седалките имаше портативна радиостанция. Той се качи в кабината, натисна копчето и попита:

— Кой е там?

— Аз съм — отвърна мъжки глас на перфектен английски.

— А кой си ти?

— Първо ти.

— Аз съм човекът, който току-що неутрализира твоите хора.

— Което те прави проблем.

— Често ми се случва. Защо трябваше да стреляш по мен?

— А ти какво правиш тук?

Понеже нямаше как да му каже истинската причина, Малоун реши да смени тактиката.

— Какво ще кажеш да се видим лице в лице и да си поговорим? Американец съм. Ако това има някакво значение за теб.

— Шпионираше дома ми.

И тогава той си даде сметка с кого разговаря.

— Казвам се Котън Малоун. Ти трябва да си Александър Зорин.

Мълчанието отсреща потвърди, че е познал.

— Предполагам, че си задигнал камиона.

Малоун натисна копчето, но остави мъжа да чака няколко секунди, преди да отговори. Устата му беше суха. Накрая каза:

— В камиона съм, да.

— Карай право на изток. Излез от езерото и тръгни по главното шосе. То е единствено. Карай на север, докато видиш обсерваторията. Ще те чакам там.

6

Чаяние, Русия

16:20 ч.

Александър Зорин остави дрехите си в преддверието и се наведе почти до земята, за да мине през обвитата с животински кожи врата. Помещението, в което се озова, беше тъмно и потискащо. Лоена свещ мъждукаше в единия ъгъл; на бледата й светлина едва се виждаха очертанията на кръгла стая от дървени трупи. Стените бяха без прозорци и целите покрити със сажди от десетилетия палене на огньове. В центъра имаше натрупани на купчина камъни, а под тях гореше буен огън. Димът излизаше през дупка в тавана; напечените камъни излъчваха суха жега, в която едва се дишаше, а от кожата струеше пот.

— Харесва ли ти моята черна баня? — попита той другия мъж, който вече седеше на една от пейките около огъня.

— Липсваше ми, да знаеш.