XIV колония

И двамата бяха голи и не се срамуваха от телата си. Зорин беше запазил добра физическа форма, с широк гръден кош и мускулесто тяло, макар че тази година навършваше шейсет и две. Имаше един-единствен белег, парче сбръчкана и избледняла кожа, от лявата страна на гърдите — спомен от предишен живот. Беше висок, а лицето му изразяваше самонадеяност. Буйната му черна грива сякаш винаги имаше нужда от ножица или поне гребен. Момчешките си черти, по които жените толкова много си падаха — особено тънкия нос и устни — бе наследил от баща си. Дясното му око беше зелено, а лявото — сиво или кафяво в зависимост от светлината; тази особеност пък му бе останала по майчина линия. Сякаш имаше две лица, насложени едно върху друго — аномалия, която много пъти бе използвал в своя изгода. Гордееше се с образоваността си, придобита в официални учебни заведения. Принуден с десетилетия да живее в изгнание, той се бе научил да потиска нуждите и навиците си.

Зорин пристъпи и седна на пейката; дъските бяха влажни и горещи.

— Построих я, за да прилича на черните бани от едно време.

Някога всяко сибирско селце бе имало баня точно като тази, където местните хора да избягат от почти целогодишния студ. Сега повечето от тези бани вече ги нямаше — отмрели бяха заедно със света, който ги бе създал.

Гостът му беше флегматичен руснак, поне с десет години по-възрастен от него, с напевен глас и пожълтели от никотин зъби. Рядката му руса коса не допринасяше с нищо за мъжествеността му. Казваше се Вадим Белченко и за разлика от него никога не бе живял в изгнание.

Но Белченко знаеше какво е да бъдеш отхвърлен като ненужен. Навремето се бе издигнал до висок пост — завеждащ архивите на Първо главно управление на КГБ, външното разузнаване. След разпадането на Съветския съюз и края на Студената война длъжността му веднага бе станала излишна, тъй като тези тайни вече нямаха значение.

— Радвам се, че се съгласи да дойдеш — каза Зорин на госта си. — Много време мина, тези проблеми трябва да се решат.

Белченко беше полусляп, но носеше пердетата на очите си гордо, като атестат за мъдрост. Зорин бе изпратил хора да го доведат преди два дни. Откакто бе пристигнал, гостът му прекарваше повечето време в банята, попивайки с порите си жегата и тишината.

— Чух самолет — каза Белченко.

— Имахме посетител. Предполагам, че властите те издирват.

Старецът повдигна рамене.

— Страх ги е от това, което знам.

— А имат ли причина?

Двамата с Белченко бяха разговаряли безброй пъти. Почти всичките им общи познати бяха или мъртви, или опозорени, или принудени да се укриват. Ако някога с гордост бяха наричали себе си съветски граждани, сега думата „съветски“ бе станала мръсна. През 1917 г. болшевиките бяха извикали гордо: „Цялата власт на Съветите!“, но сега произнасянето на тази фраза се смяташе едва ли не за държавна измяна. Как само се беше променил светът. Сега всичко се бе свило до Руска федерация — бледа сянка на онова, което беше някога. Ето защо, вместо да се опитват да върнат назад неумолимия ход на историята и да водят битки, които нямаше как да бъдат спечелени, през 1992 г. Зорин и една шепа съмишленици се бяха оттеглили източно от Байкал и оттогава живееха в близост до езерото. За щаб им служеше изоставена дача, а за дом — малките дървени къщи, образуващи село Чаяние.

Надежда. Само една надежда им бе останала.

— И какво с този самолет? — попита Белченко.

— Наредих да го свалят.

Старецът се изхили задавено.

— С какво? С британски „Джавелин“? „Стингър“? Или с някое от онези допотопни РПГ-та?

— Използвах каквото имах подръка — отговори Зорин. — Иначе си прав: онова, което изстреляхме, се оказа дефектно. Но все пак свърши работа.

Той се наведе, загреба шепа студена вода от ведрото на пода и я плисна върху нагорещените камъни. Те изсъскаха и разпръснаха наоколо благодатна пара. Пламъкът на лоената свещ посиня, светлината помръкна още повече.

— Пилотът жив ли е? — попита Белченко.

— Преживял е приземяването. Американец.

— Виж, това е интересно.

— Ти знаеш какво искам да знам — каза той на Белченко. — И е време да ми го кажеш. Не можеш да го отнесеш със себе си в гроба.

— А не е ли по-добре да оставим тази история на мира?

Зорин много пъти си бе задавал същия въпрос и винаги си бе отговарял по един и същ начин. Както сега.

— Не.

— Това все още ти е важно?

Той кимна. Старецът протегна ръце нагоре и поседя известно време така, хванат за дъските на по-горната пейка.

— Чувствам се толкова жив тук…

— Умираш, Вадим. И двамата го знаем.

Всички признаци бяха налице: мъчителното неравно дишане, задавеното хъркане в гърлото, треперещите ръце.

— Толкова тайни съм пазил — прошепна едва чуто Белченко. — Имаха ми пълно доверие. Едно време архиварите бяхме важни хора. Познавах добре Америка. Всичките им силни и слаби страни. Историята ме е научила на много неща. Историята има значение, Александър. Никога не забравяй това.

Сякаш имаше нужда да му се казва.