XIV колония

Тя загърби суматохата около каменната кариера и закрачи по пътеката между дърветата към шатото. През голите клони се процеждаха ярките лъчи на утринното слънце. Лятно време гъстите корони на дъбовете и брястовете се сплитаха в плътен тунел над главата й, а отдолу цареше вечен полумрак. Но не и днес. Беше зима, мразовитият въздух я бе накарал да си вземе палто, по което сега бе полепнал варовиков прах. Тя знаеше как трябва да постъпи и чукна с пръст по синия номер, изписан на дисплея, после изчака телефонът й да го набере.

— Как я караш? — попита Стефани.

Но Касиопея не беше в настроение за празни приказки.

— Какво се е случило?

— Котън е в Русия, пратих го да свърши нещо. Пилотира малък самолет, когато беше нападнат от земята. Свален е. Загубих връзка с него.

— Жив ли е?

— Няма как да знам.

— Изпрати агент.

— Нямам повече агенти. С отряда е свършено. Хората ми се разпръснаха. Новият президент има други приоритети и аз не фигурирам сред тях.

— А тогава как Котън се е озовал в Русия?

— Там се оформяше ситуация, изискваща незабавно действие. От Белия дом ме упълномощиха да го наема, за да хвърли поглед на място. Но нещо се е объркало.

Това сякаш беше повтаряща се тема в живота й, особено когато предизвикваше съдбата. Последните няколко седмици на размисъл й бяха помогнали да си избистри нещата. Сега знаеше, че е точно толкова отговорна за случилото се, колкото Стефани и Котън. Което повече от всичко друго я бе накарало да набере номера.

— Руснаците поискаха помощ от нас — каза Стефани.

— Каква помощ?

— Да огледаме някакви още дишащи останки от миналото им, които биха могли да създадат голям проблем.

— Ако искаш и моята помощ, кажи ми всичко.

Надяваше се Стефани да разбере правилно думите й: Не като последния път, когато беше укрила факти и после ме излъга.

И Стефани заразказва.

След разпада на Съветския съюз през 91-ва повечето комунисти в Русия се бяха изпокрили. Малка група от тях обаче се заселила по бреговете на Байкал. Руското правителство периодично ги наглеждало, но в общи линии ги било оставило да правят каквото си искат, като те му отвръщали със същото. Но в последно време нещо се било променило.

— Една от тях е тук. Люк Даниълс се занимава с нея в този момент.

— Ти не каза ли, че нямаш повече агенти?

— Нае го президентът.

— А защо руснаците са станали толкова сговорчиви?

— Не знам отговора на този въпрос. Но скоро ще го науча.

— Двете с теб имаме проблем — каза Касиопея.

— Знам. Но постъпих както трябваше. И нямам намерение да се извинявам за случилото се в онази пещера.

Касиопея не бе и очаквала извинения. Стефани Нел беше упорита. Ръководеше отряд „Магелан“ с диктаторска безкомпромисност. Двете се бяха запознали тъкмо тук, в имението й, преди няколко години. Оттогава бе работила по няколко случая със Стефани и нито веднъж не бе съжалила. До онази история в Юта.

Нервите й бяха все още обтегнати след инцидента със скелето. Никой от хората, които работеха за нея, не знаеше за страничните й занимания. Никой не подозираше, че борави с оръжие и може да преодолява всякакви трудности. Затова Котън бе заемал толкова важно място в живота й. Защото в това отношение двамата бяха еднакви.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя Стефани. — Далече съм от Русия.

Някъде в далечината се чу плътният звук на хеликоптер. Тя примижа и през клоните на дърветата видя силуета на военна машина, която в този момент прелиташе над билото на близкия хълм.

— Ти ли изпрати хеликоптера?

— На петнайсетина километра от теб има френска военна база. Свързах се с тях и мога да уредя след пет часа да си в Русия. Искам да вземеш решение.

— И за какво ми е да ходя в Русия?

— Мога да ти изложа практическите причини. Ти си много добре обучена. Повече от способна. Дискретна. Владееш перфектно руски. Но и двете с теб знаем истинската причина.

Тишината по линията изпълни за миг ухото й.

— Обичаш го, а той има нужда от теб.

8

Люк взе решение: да спазва дадените указания и само да наблюдава. Малоун го бе учил, че агентите на терен могат да постъпват както намерят за добре, стига да постигат желаните резултати. Но не и тази вечер.

Операцията явно не фигурираше никъде на хартия; беше напълно неофициална, предприета по лична молба на президента. Затова той реши да бъде добро момче и остана неподвижен на мястото си, докато през дупката в стената излизаше бледа светлина от фенерчето, отразена в онова, което се намираше оттатък.

Той чу поредица от глухи удари, сякаш нещо тежко падаше на пода. После пауза. И още няколко тежки тупвания.

Аня очевидно бе дошла за нещо конкретно. Люк бе принуден да си признае, че любопитството му започва да взема връх, но си повтаряше, че винаги може да се върне, за да провери какво е имало вътре.