XIV колония

— Затова не мога просто да махна с ръка. Време е. Моментът е подходящ. Аз също съм изучавал Съединените щати. Знам сегашните им силни и слаби страни. Има начин да получим поне отчасти удовлетворението, за което копнеем от толкова време. Дължим го на нашите съветски братя.

И той разказа на приятеля си точно какво има предвид.

— Изпълнил ли си „Мат в два хода“? — попита Белченко, когато свърши.

— Още не, но съм близо. Документите, които ми предаде миналата година, са ми от голяма помощ. Открих и някои други неща. В момента Аня е във Вашингтон и търси едно важно парче от пъзела.

Той усещаше, че старият архивар съзнава напълно влиянието си. Четирийсет години, прекарани в пазене на тайните на КГБ, му бяха дали огромна власт. Толкова голяма, че руското правителство до ден-днешен не го изпускаше от погледа си. Което може би обясняваше и неканения посетител. Но защо американец?

Двайсет години се бе борил с времето и с обстоятелствата, които с общи усилия се бяха опитвали да го превърнат в труп. За щастие, не бяха успели. Жаждата за мъст го беше запазила жив. Онова, което все още не знаеше, бе колко стаена в себе си омраза носеше неговият гост.

— Аз пък си мислех, че онзи мат в два хода е задънена улица — каза Белченко.

Истината бе, че и Зорин не знаеше със сигурност. Но за негов късмет, винаги се бе отличавал с неизчерпаема енергия и желязна воля. А ако бе научил нещо от годините, прекарани в изгнание, това беше цената на търпението. Сега, ако беше рекъл господ, и Аня щеше да изпълни задачата. За да продължат напред.

— Времето за нанасяне на удара — каза той — наближава. Друга възможност може да не ни се яви с години.

— Но дали има смисъл вече?

— Колебаеш ли се?

Белченко се намръщи.

— Просто питам.

— За мен има.

— Нулевата поправка — промърмори гостът му.

— Това също. Искам да знам какво знаеш ти лично. Кажи ми, Вадим. Нека аз да съм този, който ще се възползва.

Дълго време се бе чувствал като човек, погребан жив, който внезапно се е събудил и блъска по капака на ковчега, осъзнавайки безнадеждността на положението. Но вече не беше така. Намерил бе начин да бъде свободен. Единственото, което го мотивираше, бе отмъщението.

Дължеше го на света.

— Е, добре, Александър. Ще ти кажа. Живее в Канада.

— Можеш ли да ми обясниш как да стигна до него?

Белченко кимна.

И Зорин внимателно изслуша стареца. След което стана от пейката и погледна часовника си. По кожата му като пайети проблясваха капки пот. Оставаха само 56 часа.

Обзе го задушаващо и едновременно с това наелектризиращо чувство за неотложност; годините на влудяваща безпомощност току-що бяха приключили.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— За да откриеш какво прави тук онзи американец? — попита Белченко.

— Кое те кара да смяташ, че ще го видя?

— За къде си се разбързал тогава?

Наистина. За къде ли? Но присъствието на американеца точно тук, точно сега, едва ли беше съвпадение.

— Може би ще ми трябва помощта ти с него — отговори той.

— Имаш някакъв план ли? — В гласа на Белченко прозвуча съмнение.

— Не. По-скоро съм предпазлив.

7

Франция

Докато Касиопея гледаше втренчено телефона в ръката си, на дисплея се появи ново съобщение от Стефани Нел, този път с телефонен номер и две думи: Обади се.

Последните няколко седмици от живота й бяха всичко друго, но не и спокойни. Първоначално след случилото се в Юта й се струваше, че е застанала на страната на доброто, но сега, след дълъг размисъл, започваше да осъзнава, че може би не е била права. И какво се бе получило в резултат? Един мъж беше мъртъв, а този, когото обичаше, беше прокуден далече.

Мислеше си често за Котън. За последен път й бе звънял преди седмици, но тогава тя не му вдигна телефона. Отговори му с имейл: Остави ме намира, и той не направи повече опити да се свърже с нея. Котън беше горд човек, не падна на колене в краката й, нито пък тя бе очаквала нещо такова от него.

Вече й липсваше.

С една част от съзнанието си разбираше, че Котън и Стефани си бяха вършили работата, че обстоятелствата не им бяха оставили избор. Но друга част й казваше, че вече й е дошло до гуша от лъжите, които съпътстваха всички разузнавателни операции. Онези хора просто се бяха възползвали от нея. Нещо по-лошо: тя се бе възползвала от себе си, като си мислеше, че ще може да овладее ситуацията. Но се бе излъгала. Нещата бяха излезли от контрол; загинали бяха хора.

Тя прочете отново първото съобщение от Стефани, сякаш се надяваше този път думите да са различни. Той беше в беда. Стефани беше тази, която я бе замесила в Юта. Стефани носеше по-голяма вина от Котън за случилото се там. Заради което Касиопея бе прекъснала всякакви контакти и с нея. Нямаше нищо против никога повече да не я види. Но къде ли беше Котън? Какво ли бе направил? Защо Стефани се бе принудила да потърси помощта й? Касиопея не искаше да се меси в чужди проблеми, но дълбоко в себе си съзнаваше, че това не е решение.