XIV колония

Макар официално да бе акредитиран към руското търговско представителство във Вашингтон, Осин беше офицер от Службата за външно разузнаване на Русия — СВР, наследник на Първо главно управление на бившето КГБ. С две думи, той ръководеше вашингтонската резидентура. За разлика от епохата на Студената война в днешно време ЦРУ и СВР се информираха взаимно за шефовете на съответните си бюра с оглед по-доброто координиране на усилията им в борбата с тероризма. Русия и Съединените щати се водеха съюзници, но някогашното недоверие между тях си оставаше. Един от проблемите беше в самата дефиниция за тероризъм. За Съединените щати кавказките сепаратисти и чеченците бяха борци за свобода, каквито бяха „Хамас“ и „Хизбула“ за Русия. Различията бяха повече от допирните точки. Което правеше молбата на Осин — същата, заради която Котън се бе озовал в Сибир — още по-необичайна.

— Следиш ли ме?

— Реших да намина насам след разговора ни. Надявах се да те видя, когато си тръгваш. Исках да поговорим насаме.

Стефани знаеше, че този човек е умел и предпазлив шпионин.

— Да поговорим? За какво?

— За „Пас напред“.

Колко ли години бяха минали, откакто за последен път бе чула тези думи? Поне четвърт век. Но не и далече от тук. Само на километър-два на запад по Пенсилвания авеню. Запита се дали шпионската операция с кодовото име „Пас напред“ беше още засекретена. Почти всички поверителни документи от 80-те бяха публично достъпни, след като изминалите три десетилетия и разпадането на Съветския съюз ги бяха превърнали от държавна тайна в историческа подробност. Безброй книги бяха изписани за Рейгън и войната му срещу комунизма. Самата тя бе прочела няколко. И правдиви, и не дотам, а имаше и такива, които нямаха нищо общо с действителността. Но в нито една не бе срещала „Пас напред“.

— Откъде знаеш за това?

— Е, хайде сега. Самият Роналд Рейгън измисли името на тази операция.

Тя гледаше втренчено президента, никога преди не се бе намирала толкова близко до най-могъщия човек на света.

— Ал Хейг ме информира, че си способен юрист — каза Рейгън. — Той ти има голямо доверие.

Седяха в Овалния кабинет — тя на малко канапе, той в едно кресло; високата му фигура беше изправена, с вдигнатата си глава и кръстосаните крака по всичко приличаше на бивш актьор. Лично Хейг й бе позвънил по телефона късно вечерта, за да й каже, че я очакват в Белия дом. Това беше изненадващо за една юристка в Държавния департамент.

— Казаха ми, че си постъпила на работа по времето на президента Картър.

— През седемдесет и девета. Реших, че частната практика не е за мен. Винаги съм се интересувала от международни отношения, така че подадох документи в Държавния департамент и ме назначиха.

— Сайръс Ванс казва, че си върховен професионалист. Според него един ден от теб може да излезе и държавен секретар.

Тя се усмихна на комплимента. С бившия й шеф, служил като държавен секретар почти през целия мандат на Картър, се бяха сприятелили и той й беше нещо като настойник. Също като нея Ванс смяташе държавната служба за дълг и чест.

— На колко години си? — попита Рейгън.

Обикновено тя не отговаряше на този въпрос, но тази вечер беше различно.

— На двайсет и седем.

— Значи помниш шейсетте и седемдесетте. Знаеш какво означава Студената война. Какво мислиш за Съветския съюз? — попита той.

— Една фундаментално сбъркана система. Баща ми казваше, че ако трябва да строиш огради, за да не избягат хората ти, имаш сериозен проблем.