Макар официално да бе акредитиран към руското търговско представителство във Вашингтон, Осин беше офицер от Службата за външно разузнаване на Русия — СВР, наследник на Първо главно управление на бившето КГБ. С две думи, той ръководеше вашингтонската резидентура. За разлика от епохата на Студената война в днешно време ЦРУ и СВР се информираха взаимно за шефовете на съответните си бюра с оглед по-доброто координиране на усилията им в борбата с тероризма. Русия и Съединените щати се водеха съюзници, но някогашното недоверие между тях си оставаше. Един от проблемите беше в самата дефиниция за тероризъм. За Съединените щати кавказките сепаратисти и чеченците бяха борци за свобода, каквито бяха „Хамас“ и „Хизбула“ за Русия. Различията бяха повече от допирните точки. Което правеше молбата на Осин — същата, заради която Котън се бе озовал в Сибир — още по-необичайна.
— Следиш ли ме?
— Реших да намина насам след разговора ни. Надявах се да те видя, когато си тръгваш. Исках да поговорим насаме.
Стефани знаеше, че този човек е умел и предпазлив шпионин.
— Да поговорим? За какво?
— За „Пас напред“.
Колко ли години бяха минали, откакто за последен път бе чула тези думи? Поне четвърт век. Но не и далече от тук. Само на километър-два на запад по Пенсилвания авеню. Запита се дали шпионската операция с кодовото име „Пас напред“ беше още засекретена. Почти всички поверителни документи от 80-те бяха публично достъпни, след като изминалите три десетилетия и разпадането на Съветския съюз ги бяха превърнали от държавна тайна в историческа подробност. Безброй книги бяха изписани за Рейгън и войната му срещу комунизма. Самата тя бе прочела няколко. И правдиви, и не дотам, а имаше и такива, които нямаха нищо общо с действителността. Но в нито една не бе срещала „Пас напред“.
— Откъде знаеш за това?
— Е, хайде сега. Самият Роналд Рейгън измисли името на тази операция.