XIV колония

Вместо очаквания правоъгълен, стабилен, управляем купол над главата му се бе оформило нещо като спукан балон, от който изтичаше въздух; въжетата се бяха оплели, тялото му се въртеше като марионетка в пространството. При разтворен докрай купол парашутът би трябвало да се спуска бавно и контролирано, но той падаше бързо, с въртеливо движение; усети как стъпалата му се подуват от приток на кръв поради центробежния ефект. Ако не престанеше да се върти, можеше да загуби съзнание. Разполагаше и с резервен парашут, но той едва ли щеше да му помогне много, ако се оплетеше във въжетата на главния.

Трябваше да се отърве от главния парашут.

Той посегна към ръчката за освобождаването му, но от съпротивлението на дефектния купол тя се бе изместила нагоре и не можеше да я стигне с ръка. Още няколко секунди, и щеше да се разбие в земята.

Зорин беше обучен да запазва самообладание и да не се поддава на паника. Реши, че му остава една-единствена възможност. Въпреки риска. Той дръпна ръчката за отваряне на резервния парашут.

Целият пакет отскочи нагоре и куполът се разтвори напълно, като само леко се допираше до оплетените въжета на главния. Падането му се забави, както и въртенето; вече можеше да се ориентира наоколо и да се захване с въжетата за управление. Два купола, от които само единият изпълнен докрай с въздух, се полюляваха над главата му, като го спускаха стръмно надолу към земята.

Твърде стръмно.

Той задърпа въжетата на резервния парашут и започна да направлява падането си, като се стараеше да държи курс към поляната. От Гугъл Карти знаеше, че националният парк се простира на четирийсет километра по северната брегова ивица на залива. Отгоре никъде не се виждаше светлина — нищо освен горска пустош, което му се бе видяло добре като идея. Но сега, ако си счупеше крайник, щяха да минат дни, преди да го открият.

Оставаха още триста метра.

Той прекоси плажа; вече се намираше над суша и продължаваше да се носи към поляната.

Двеста метра.

Бореше се със страха от приземяването — онова неприятно чувство, което човек изпитва при вида на бързо приближаващата се земна повърхност.

Петдесет метра.

Под него бяха дървета. Стара гора, с дебели дънери и мощни корони. Реши да допре земята с цялото си тяло, а не само с краката, защото при тази скорост можеше като нищо да си счупи коляното. Задърпа въжетата, опитвайки се да забави падането си.

Поляната вече се виждаше право напред. Равна, открита, подканваща. Но и опасна, защото беше корава, замръзнала земя.

Той реши да се възползва от дърветата и дръпна въжетата, за да допре с крака короните на най-близките до края на полянката. Стремеше се да държи парашута под такъв ъгъл, че краката му и короните на дърветата да действат заедно като спирачка; това донякъде забави падането му, но пък му пречеше да управлява. След като прелетя над последните дървета и стигна до поляната, вече се движеше достатъчно бавно, за да има смелостта да падне върху краката си, като смекчи удара с пружиниране на коленете. Тялото му се претърколи на земята, куполите на двата парашута изплющяха във въздуха и паднаха встрани от него.

Той полежа известно време по гръб, вперил поглед нагоре към небето.

Гълфстриймът отдавна бе изчезнал.

Разбира се, мръсниците от чартърната компания умишлено бяха повредили главния парашут. Най-вероятно се бяха уплашили какво ще извърши в Канада и не искаха фирмата им да се окаже замесена в разследване. Затова му бяха взели парите, докарали го бяха до тук, на другия край на света, при което се бяха погрижили да не стигне жив до целта си. Никой нямаше да забележи липсата му. Някакъв труп на земята или, още по-добре, във водата. Как се е озовал там — един господ знае. Поне го бяха пуснали да скочи на желаното място. Като най-вероятно си бяха казали: какво значение има? Така или иначе е мъртвец.

При други обстоятелства той би се върнал в Русия и би ги избил до крак.

Но това вече не беше възможно.

Зорин беше човек с мисия.

38

Анаполис

22:00 ч.

Стефани седеше в чакалнята, където бе прекарала последните няколко часа. От болницата бяха изпратили по спешност линейка в дома на Питър Хедлънд. Тя ги бе излъгала, че работи за Министерството на правосъдието, за да се качи с него. От местната полиция бяха пристигнали точно когато линейката потегляше, и ги бяха последвали до спешното отделение. Тя им бе разказала за Аня Петрова и Люк Даниълс, а полицаите я бяха информирали за гонитбата по шосето. Два часа по-късно Стефани научи за смъртта на рускинята. Когато местните на свой ред започнаха да задават въпроси, Стефани ги насочи към Белия дом и началника на президентската канцелария. От там с готовност ще удовлетворят любопитството ви, бяха точните й думи.

Случилото се през този дълъг ден бе изцедило силите й докрай.

Котън в беда. Разговорът й с Касиопея. Руснаци. Съветски шпиони. Личфилд. Уволнението й. Хедлънд прострелян. Аня Петрова мъртва.