Напрежението достигнало точката на кипене през 1812 г., когато Съединените щати обявили война на Англия. Президентът Джеймс Мадисън и неговите хора в Конгреса настоявали, че е дошло време страната им да брани наскоро извоюваната си независимост. Но решението за обявяване на война било прието с минимално мнозинство. Критиците осъдили „Войната на господин Мадисън“ като безумна авантюра, мотивирана не толкова от патриотизъм, колкото от експанзионистки амбиции.
Офанзивата започнала с инвазия в Канада.
Демократично-републиканската партия на Мадисън до голяма степен черпела своята подкрепа от селския Юг заедно с териториите около Големите езера. Жителите на пограничните територии били жадни да присъединят Канада, понеже подозирали канадските англичани във въоръжаване на индианските племена. По онова време се смятало, че инвазията ще бъде лесна, че обикновените канадци ще ги посрещнат като освободители. Лично Томас Джеферсън бил предвидил, че цялата кампания ще бъде „просто една разходка през границата“.
Но се оказало, че не е така.
Американските войски били зле екипирани и малочислени, наброяващи едва 7000 бойци, повечето от които недостатъчно обучени и недисциплинирани. Командвал ги застаряващ генерал на име Уилям Хъл, когото собствените му подчинени смятали за идиот. След несполучлив първоначален набег в Канада през река Детройт Хъл бил подмамен с хитрост да си мисли, че срещу него се движи огромна орда индианци. Затова се предал с всичките си 2500 души на много по-малък по численост британски контингент. Така броени месеци след обявяване на войната цялата територия на Мичиган паднала във вражески ръце.
И за втори път опитът за завладяване на Севера се провалил.
След 1815 г. Америка изоставила всякаква надежда за присъединяването на Канада. Между съседите се възцарил мир. Към началото на XX в. Канада и Съединените щати вече си поделяли най-дългата демилитаризирана граница в света, общо 8887 километра. Между двете държави нямало никакви задни мисли и взаимни подозрения. Освен по време на Втората световна война.