За подмяна

Един от дремещите на екрана агенти се разпадна на десет парченца и се изстреля през отворите на десетте стилизирани тръбопровода, появили се в края на екрана. Едновременно с това в работното поле започна да се материализира триизмерен миниатюрен образ на главната магистрала на Матрикс. Пакетите, представяни чрез малки точки, се носеха по обиколни пътища към информационната подсистема на полицията, а през това време друг от наличните агенти мина през една от четирите врати и се отправи директно към сървъра за регистрация на потребителите, демонстративно стъпвайки на пръсти, сякаш се опитваше да не вдига шум. При нормални обстоятелства всичко това щеше да стане моментално, но избраният метод съзнателно целеше да разтегне процедурата до няколко минути. Докато чакахме, компютърът отдели част от ресурсите си за разговор с мен.

— Знаеш ли, ти му липсваше — каза той, изненадвайки ме за пореден път. — Точно по тази причина той копира гласа ти от файлове в мрежата и създаде този профил. Не можеше да се примири, че партньора му го няма, за да се заяжда с него.

— И на мен ми липсваше — отговорих аз. И наистина си беше така, винаги когато се сетех за него. Но през по-голямата част от времето, което прекарах във Фермата, аз съзнателно затварях мозъка си за всякакви спомени. Нямах друг избор. Но трябваше да му се обадя, за да му съобщя, че съм добре. Мал и аз бяхме приятели от дълго, от много, много дълго — още отпреди да станем партньори в полицията на Ню Ричмънд. Приятелството ни датираше от времето, когато бяхме Светлооки. Но не му се обадих, защото… общо взето, по същата причина, поради която не бях направил и други неща, дреболии, които може би биха могли да направят живота на някои хора по-добър. Осъзнавам това винаги със закъснение, може би защото все мисля за нещо друго.

След дълга пауза машината каза:

— А какво ще направиш, когато откриеш кой го е убил?

— Ще убия тези хора — простичко отговорих аз. И наистина щях да го сторя, веднага щом разберях какво се е случило с резервните.

Върху изображението на Матрикс замигаха две точки, след малко и трета.

— Агентът съобщава, че първите три пакета са минали без проблем — уведоми ме компютърът. Пред погледа ми пристигнаха още няколко пакета. — Вече са седем. Ключовата последователност се завършва от осмия. Ако сървърът изкиха нещо на него, спираме останалите и никой няма да може да разбере откъде е била изпратена заявката.

Осем… чаках затаил дъх.

Девет.

Десет.

— Вътре сме — не без злорадство съобщи компютърът. — Или не знаят, че е мъртъв, или някой го дава много безгрижно.

— Полицията на Ню Ричмънд може да е корумпирана, измамна и двулична, но никога не е безгрижна — казах аз не без чувство на известна гордост.

Полицейската информационна мрежа поздрави сержант Рейнолдс и на екрана се изви спираловидна струя от иконки на пликове, изсипвайки се в кутията за новополучени съобщения.

— Искаш ли да провериш електронната му поща? — попита компютърът.

— По-късно. Първо изтегли образа от диджипака. — На прозорец върху екрана без забавяне се появи снимката на трупа, който действително бях намерил в контейнера за боклук зад ресторанта на Манди. — Окей. Сега ме интересува дали можем да го идентифицираме — говоря в национален мащаб, — но първо искам да ретушираме, за да не си личи, че е мъртъв. — Освен че го бях снимал, аз бях изчовъркал моите куршуми от тялото му, което беше точно толкова забавно, колкото звучи, особено ако допълня, че кожата на този тип се оказа покрита с някаква гадна слуз.

— Хостът4 желае контакт — съобщи ми компютърът. — Искаш ли да говориш лично?

— Не. Това сигурно е някой досаден чиновник. Можеш ли да се справиш с него?

— Естествено. — Кратка пауза и той уточни: — Направи ти предупреждение, че вчера не си изпратил доклад. Държеше да научи къде си бил.

— И какво му каза?

— Че си ходил на пазар за туршия.

— Защо?!

— Мал винаги отговаряше така. Сега обработват заявката ти със снимката. И още нещо: ти беше прав — той наистина е само един досаден чиновник.

— Докато чакаме, изпрати някой друг агент да събере информация за убийства с „неуточнени поражения на лицето“ през последния месец и особено за двете от последните дни. Използвай ключова дума „очи“, ако се наложи.

— Веднага.

— А сега нека видим какво е архивирал Мал в своята директория на мрежата. — Появи се екран с дълъг списък от теми. Смръщих вежди. Сканирах набързо списъка и установих, че става дума за напълно рутинни полицейски дела. Призовки за съд, протоколи от съдебни заседания — нищо важно, само дребни нарушения. — Това ли е?

— Това е всичко, което намирам. Искаш ли да го разтоваря при мен?

— Не, остави го там — казах аз. Мал явно не бе имал доверие в мрежовия сървър на полицията, след като не бе записал на него нищо съществено. Имаше известен шанс да го е скрил някъде на своя диск. Готвех се да дам съответната команда, когато на екрана се появи празен прозорец. Нито снимка, нито поне име.

— Няма запис за покойния — обади се компютърът. — Чист е.