За подмяна

— Глупости — промърморих аз. — Типове като него ходят с рапърски якета, издути до пръсване от пакетчета. Нещо от другите агенти?

— Те… момент, върнаха се. Хм, странно… — Двама от агентите наистина се бяха върнали с наръч избелели папки, в които се съдържаха имената и номерата на досиетата относно убийствата, за които бях поискал информация. На всяка папка имаше диагонален надпис „Недостатъчно ниво на допуск“.

— Това пък какво е? — възмутих се аз. — Мал беше детектив по убийствата.

— А ти си бил лейтенант — напомни ми компютърът. — Използвай своя код за достъп.

— Не мога — въздъхнах аз. Бях започнал с лошо предчувствие и това усещане се засилваше. — Излез оттам. Остави заявката за идентификация активна и поискай хиперлинк5 в архива на Мал. Задай контрола за унищожаване на заявката, ако се разбере, че Мал е убит, преди да бъде завършена идентификацията.

Машината съвестно се захвана да изпълни командите ми и след като се убедих, че се е изключила от мрежата, се отпуснах в креслото и най-сетне си позволих да запаля цигара.

Сега вече, в режим на автономна работа, накарах компютъра да провери нещо, което отдавна ме интересуваше: кой бе собственикът на „СейфтиНет“? Не след дълго имах отговора: никой, това бе холдингова компания, притежавана на части от сигурно цял милиард души и размита в ефира на финансовото пространство като вино, излято във вода.

Нямах идея как да продължа, но мозъкът ми трескаво работеше. В него се въртяха основно две мисли.

Първо: убиецът на Мал бе чист. Факт, толкова необичаен, че ми беше невъзможно да повярвам в него. Бях говорил с онзи мръсник и знаех, че с поведение като неговото е немислимо да не си е спечелил маса неприятности в живота си.

Второ: полицейските дела за убийства никога не са защитени с изискване за специален допуск. Може и да има стандартна процедура за тяхното изискване, но не бях чувал да има недостъпни. Особено когато разследването не е приключило.

Извод: Мал е работил върху убийства, които някой не е искал да бъдат разкрити. Ставало е дума за нещо, заради което са били готови да го убият, като наемат изпълнител може би от друг щат и дори изчистят досието му от всичко компрометиращо.

А това доказваше извън всякакво съмнение едно нещо: тук бе замесена полицията в Ню Ричмънд.

Глава 6

Задържах се в офиса на Хауи, преглеждайки личните Файлове на Мал за убийствата с обезобразявания на лицето. Опитах се да подхвана нещата от самото начало, като започнах с докладите от огледа на сцената на местопроизшествието, но скоро загубих нишката на главното. Мал беше задълбал навътре, много по-дълбоко, отколкото изискваше служебното му положение, и делата за убийствата бяха като непроницаеми кристали от плътно споени подробности. Накрая вдигнах ръце, извлякох адресите на жертвите и ги разпечатах на компютъра.

Прибрах диска на Мал в джоба си и отидох в склада. Суедж седеше на пода, опряла гръб на няколко сандъка със суровини за лютив мексикански доматен сос. Опитваше се да чете женско списание.

— Не си ги намерил — веднага разбра тя.

— Не още. Търся ги, но първо трябва да разбера кой е убил Мал. Не мисля, че са хората, които притежават Фермата. — Направих кратка пауза и уточних: — А има и някои други неща, за които трябва да се погрижа.

— „Трябва“?

Погледнах я внимателно. За човек, прекарал живота си в тунел, тя беше доста проницателна.

— Необходимо е.

Тя задържа погледа си върху мен, преди да ми зададе следващия въпрос:

— Тук в безопасност ли сме?

— Толкова, колкото бихме били и на друго място — отвърнах и излязох. Спомних си, че най-лесният начин да се държиш лошо, е да го правиш бързо. В момента, в който вратата се затвори зад мен, се обърнах и замислено я изгледах. Нямах представа какво щях да правя с нея. Всъщност нямах представа какво щях да правя по отношение на каквото и да било и особено ме дразнеше, че единственият разследващ смъртта на Мал бях аз. Имах чувството, че постъпвам стереотипно, сякаш живея в клише, а това ми беше крайно неприятно. Защото така винаги знаеш какво ще ти се случи, само че когато нещата започнат да се случват, лъжицата се оказва препалено голяма за устата ти.

Хауи седеше на една маса в ъгъла на бара, затрупан както обикновено с купища документи. Кимнах му и влязох в конфузна дискусия с дроида на бара, който настояваше да ми сервира онова, което смяташе за моя любима напитка. Истината бе, че всеки път, когато отворехме темата за моите предпочитания, на мен бързо ми писваше и за да се отърва, си поръчвах уиски — факт, който го бе накарал да сметне, че именно уискито е предпочитаното от мен питие. Дроидът ми напомни, че според него аз винаги съм му поръчвал „Джек Даниелс“ и че вероятно така ще постъпя и сега. Казах, че желая бира. Дроидът предпазливо отбеляза, че сигурно бъркам, и изказа опасението, че файлът с моите предпочитания може би е повреден. Накрая извадих пистолета си и го насочих срещу него. Той ми сервира бирата, доста ловко обръщайки спора ни в шега.

— Смятам да се отърва от него — прокоментира случилото се Хауи, когато седнах на неговата маса. — Ти как мислиш?