За подмяна

Преди месец Лаверн се запознала с някого. Шели не знаеше името, разбрала само, че е паралия и че сестра ѝ го срещнала, танцувайки над 130-ия. Двете започнали да се виждат съвсем нарядко и сигурно по тази причина Шели постепенно бе затънала в онези навици, от които сестра ѝ неясно как съумявала дотогава да я възпира: наркотици и разни измами, за да намери пари за наркотиците. Слушах и ми беше ясно, че Шели е разбирала, че стъпва по много стръмна наклонена плоскост. Знаех и че тя просто не е била способна с нищо да се противопостави на това развитие на нещата. Преди седем дни пропуснала смяната си, изхвърлили я, останала без пари и потърсила Лаверн, за да ѝ поиска двайсет долара назаем. Вместо сестра си намерила кървавата каша и едва не побягнала веднага обратно.

Нещо я накарало да се задържи: сигурно е била разкъсвана между ужаса и осъзнаването, че никой друг, освен нея не би се обадил да съобщи за убийството. И докато размисляла, видяла портмонето на Лаверн до стената. Вътре намерила цели двеста долара.

— Това не беше споменато в доклада от огледа — подметнах аз. Шели се разплака и я изчаках да се успокои, за да може да ме чуе. — Тя би искала да ги задържиш — допълних успокояващо.

Шели вдигна поглед, търсейки опрощение. Очите ѝ се бяха съхранили най-добре от цялото ѝ тяло — бяха големи, чисти и кафяви. Прииска ми се да видя бащата на това момиче, да се доближа до него и да му предам един съдържателен урок по семейни истини.

— Наистина ли мислиш така? — с надежда в гласа попита тя.

— Е, нали ти е била кака? — казах. Видях я да отмества погледа си и ми стана ясно, че след време това момиче ще забрави угризенията си. От една страна, бях доволен, от друга — съзнавах, че в момента искам само да спечеля доверието ѝ, за да получа интересуващата ме информация. Е, не бих казал, че се възхищавах на себе си. Никога не съм мислил, че е честно да се постъпва така. Но такава ми беше работата.

Накрая естествено се оказа, че няма какво друго да се научи. Шели се обадила в полицията, те дошли и си отишли. Задали проформа въпросите си и повече не ги видяла. Но ето че вчера се появил Мал и това вече било съвсем различно. Той се опитал да разбере всичко и не бил доволен от отговорите на Шели. Проблемът бил, че тя наистина не знаела много. Достатъчно беше да я погледна и веднага ставаше ясно, че не знае почти нищо. Също като при мен, може би като с всички, половината от програмата на нейния живот беше написана преди тя да е пораснала достатъчно, за да разбере какво изобщо става наоколо. Така че сега само ѝ оставаше да стои и да гледа как редовете с инструкциите на тази програма се изпълняват сами, без външна намеса.

Станах. Шели седеше на ръба на стола, поклащаше се и гледаше, без да вижда. Не изглеждаше в настроение да запее пак този следобед.

— Останаха ли ти от двестате? — поинтересувах се аз.

Тя леко се усмихна, без да вдига поглед от полупразната бутилка вино. Извадих портфейла си и измъкнах банкнота от сто долара.

— Помисли какво би ти казала Върн да направиш с тези пари — казах ѝ на прощаване. — Нещо за добрите неща и за лошите неща. — Сложих банкнотата на рафта в коридора и излязох.

92-ри също се оказа загубено време: апартаментът бе празен, а на вратата му имаше надпис: „Дава се под наем“. Съседът отдясно бе стар мърморко — според него жертвата била слуга на Дявола и изпълнявала някаква административна роля, например отваряла и затваряла Портите на нечестивия. Същият човек твърдеше, че бил на 180 години, така че най-вероятно бе безнадеждно луд. На вратата му имаше надпис на захабена жълта лента: „Детско страдание“. Не разбрах дали това беше зов за съчувствие или чистосърдечно желание. Съседът от другата страна поиска да му се легитимирам, преди да отговори на каквито и да било въпроси, но на мен ми трябваше само един поглед в чистите му безизразни очи, за да разбера, че от него не мога да науча нищо, което вече да не е казал на Мал. Желанието му да види полицейската ми значка беше друг начин да ми каже, че е готов да съобщи на властите всичко, което му е известно, при това в най-големи подробности и навярно с няколко повторения.

Минаваше 6 часът, когато се качих на 104-ти. Започвах да ожаднявам. Казах си, че свърша ли с последния адрес, веднага ще сляза някъде долу, за да пийна нещо. Може при Хауи, а може и на друго място, където да поседя и да помисля. Пресякох символичната разделителна линия на стотния етаж по необичаен начин, който ми струваше 100 долара. Нормално това се прави след изваждане на пропуск, но аз нещо не бях в настроение за такива работи, не на последно място защото не желаех полицията на Ню Ричмънд да разбере със сигурност, че съм тук.