За подмяна

Правех всичко възможно да запазя самообладание, защото знаех, че единственото нещо, което със сигурност може да подплаши свидетел, е изправянето му очи в очи с някой, който изглежда готов да го удари. А изплашеният свидетел или си глътва езика, или го удря на лъжа. Но и аз бях под напрежение, защото всяка моя втора мисъл бе за Джени, Дейвид и останалите, отвлечени и затворени някъде в Ню Ричмънд. Знаех, че всяка изтекла минута изкопава за тях все по-дълбок гроб. Обадих се на Хауи от уличен автомат, но научих само онова, което той вече бе предсказал: никой от информаторите му не бе надушил нищо интересно. Разбрах също, че Суедж се интересувала къде съм и кога ще се върна.

Колкото по-високо се качваш в Ню Ричмънд, толкова по-рядко са населени етажите. Абсурдът е постигнат при етажите от 200 нагоре: те всички са собственост на едно семейство. 104-ти е най-ниският етаж-парк — четиридесет процента от неговата площ са покрити със специален вид трева и художествено подкастрени дървета. Тук не можеш да хвърлиш тухла, без да удариш някой самозван акварелист, захванал се да увековечи уникална гледка. Казвам това, защото понякога ти се приисква да хвърлиш тухла просто така, за да се разтушиш. По периферията на етажа има наниз от бистра средна категория и магазини за дрехи, забили толкова еднакви цени на стоките, че няма как да не се изсмееш. Сградите в центъра се надпреварват да предлагат ателиета под наем на амбициозни млади професионалисти.

Апартаментът на Луела Ричардсън се намираше в малък блок в непосредствена близост до експресния асансьор. Бяха я намерили тази сутрин и понеже живееше от добрата страна на стотния етаж, позадържах се отвън преди да вляза. Имаше вероятност някой полицай още да се навърта, опитвайки се да създаде измамното впечатление, че властите се интересуват. Петнайсет минути по-късно — време, през което не бях забелязал никой съмнителен — влязох, изкачих се по безукорно белите стъпала и намерих вратата ѝ. Не беше запечатана и с това приличаше на вратите на останалите жертви. Изчаках от приличие няколко минути след като почуках, но никой не ми отвори. Вратата на съседния апартамент беше в непосредствена близост. Табелката под звънеца ме информираше, че тук живее Никлас Голсън. Сложих палец на бутона и го оставих така известно време. Бях се отказал, когато вратата се отвори.

— Господи, човече… ако искаш да събудиш покойник по този начин, губиш си времето.

Обърнах се и видях хлапак малко над двайсетте с немирен кичур кестенява коса и дрехи, внимателно подбрани така, че да създават впечатление за двойно по-скъпи, отколкото бяха. Зад него се виждаше жена, застанала пред огледало в спалня — оправяше си червилото. Чаршафите на леглото носеха следи от скорошно въргаляне. Младият Никлас явно си падаше по забавленията.

— Не е зле — похвалих го аз, — но трябва да го кажеш така, че да не проличи колко дълго си го репетирал.

Хлапето ме изгледа за момент, после се ухили. Жената излезе в коридора и Голсън се отдръпна встрани, за да ѝ даде да мине.

— До скоро, Джаки — намигна ѝ той.

— Сенди — коригира го тя, извъртайки очи. После, явно бясна, врътна задник и заситни към стълбището.

— Карай — махна той небрежно и отново насочи вниманието си към мен. — Сега, дълги, казвай какво има.

Апартаментът на Голсън изглеждаше по-подреден, отколкото бях очаквал, сигурно защото мама плащаше на прислужничка да се грижи за това. А може би и защото някой, посветил толкова голяма част от времето си в убеждаване на същества от другия пол да съблекат дрехите си, бе разбрал колко е важно те да могат бързо да ги намират след това. Мебелите бяха бели, мокетът червен — изглеждаше точно като вътрешността на нечия уста. Три от стените на дневната бяха накачени с видеопанели с изгледи, всички до един показващи крайбрежна ивица. В стаята се чуваше шум на разбиващи се вълни, синхронизиран с действителното движение на вълните по екраните. Картината доста наподобяваше нещо, което помнех от детството си. Само че онази от моя спомен беше идеализирана, а това означаваше, че нищо не може да ми каже.

На четвъртата стена висеше някакво странно изглеждащо спортно съоръжение — нещо като прът за овчарски скок от фибростъкло. Попитах Голсън какво е това — не че ме интересуваше, исках да го накарам да се поотпусне.

— А, прът за скачане от стена — отговори ми той с неочакван ентусиазъм. — Купих си го вчера.

Спомних си, че бях чул нещо в тази връзка по новините.

— Това май е последния крясък на модата?

— Да, тази седмица е страхотно. Грабваш си пръта и скачаш през прозореца. Свобода, човече — нали се сещаш за какво говоря?

— Не мисля. Колко добре познаваше Луела?

Голсън ритна края на леглото си, задействайки вградения дроид. От двете страни се показаха тънки телескопични ръце и започнаха да оправят постелките.

Голсън ми намигна: