За подмяна

Те се превръщат в криминални загадки — неразрешими убийства, част от палитрата на живота, класифицирани като злодеяния, просто защото така сме решили. Хората често казват, че идеалното престъпление е нещо практически неосъществимо, но това са глупости. Идеалното — в смисъл на „неразрешимото“ — престъпление е нещо, което се случва стотици пъти всеки божи ден. Файловете на Мал бяха като квинтесенция на неговото съзнание: личността му, предадена с думи. Търпелив, изчерпателен, ясен. В тези документи бяха запечатани три такива идеални убийства. Никакви свидетели. Никакви оръдия на престъплението. Никакви съдебномедицински находки, които да бъдат полезни. Той можеше да продължава да чопли тези дела до Второто пришествие, а убиецът щеше да си остане неизвестен, лудуващ на воля, надсмиващ се в безопасност от сянката на неизвестността, която винаги щеше да го скрива от погледа на останалите. Нямаше никакви веществени доказателства, които да свързват трите убийства, освен начина, по който бяха извършени: садистично обезобразяване на женско тяло, последвано от вземане на очите. Очите можеха да имат някакво значение — но можеха и да нямат — и да помогнат да се стесни кръгът на заподозрените до примерно неколкостотин души. Може би това бе дело на Светлоок. Мал явно бе допускал подобна възможност и сигурно именно това го бе накарало да се заинтересува от точно тези убийства. От друга страна, това не се връзваше добре с явното желание на полицията в Ню Ричмънд да затрудни бездруго не особено енергичното разследване на тези случаи. Защото полицейското управление не питаеше особена любов към Светлооките и определено не бе готово да си мръдне пръста, ако това би затруднило някого в инкриминирането на някой от тях. Не биваше да се забравя, разбира се, и фактът, че избождането на очи бе типично за начина на действие при откачените, някои от които се задържаха неоткрити години наред. Честно казано, това можеше да бъде работа на всекиго.

Прекарах два часа в напъни да открия нещо между редовете на тези документи, подпомаган от редовни глътки уиски и разсейван от ругатните на отбиващия вирусните атаки компютър. Не намерих нищо, никакъв намек за теория, достойна за проверка. Жените нямаха общ приятел, нито настоящ, нито бивш, нямаха обща работа, нямаха общ любим наркотик, дори бяха от различни зодии. Бяха живели на пет различни етажа, започвайки от 38-и и свършвайки със 104-ти. Най-правдоподобната ми хипотеза бе, че жертвите са избрани именно поради отсъствието на нещо общо между тях, което би означавало, че убиецът е дяволски пресметлив и отчайващо организиран.

Наближаваше десет часът, когато двете полуизречения, блуждали дотогава без посока из главата ми, се сблъскаха едно с друго в царящата там нощ. Над регулярните морски маршрути се бе спуснала алкохолна мъгла и беше истински късмет, че изреченията се бяха намерили.

— Ей — обърнах се аз към екрана. — Можеш ли да ми отделиш минута?

В този момент профилът се забавляваше с генерирането на анимирана история на историческите си победи над вирусите. Не можех да отрека очевидната артистичност, но тонът ѝ ми се стори прекалено епичен.

— Да — срамежливо се обади той. — Какво искаш?

— Клуб „Мръсник“ — казах аз. — Разкажи ми за него. — Един от дремещите на екрана агенти се втурна към някаква база данни и аз се възползвах от паузата, за да всмукна нова бърза глътка от уискито. Изведнъж осъзнах, че изразявам гласно онова, в което безуспешно се бях вслушвал до момента, и бях толкова уверен в догадката си, че вече посягах успокоено към цигарите, когато получих нужната ми информация.

Тя ми подейства като гръм от ясно небе. Вгледах се в екрана, прочетох името на последния ред, изтръгнах диска от терминала и изхвръкнах навън.

54-ти беше тъмен и тревожен, повечето от лампите на тавана бяха счупени, а на всеки ъгъл имаше групички пласьори. Изскочих от асансьора и хукнах по втория коридор, надявайки се да заваря Шели в дома ѝ. Нуждаех се от едно-единствено нещо: потвърждение. Пресрещнаха ме хлапетиите, дошли тук от 40-и етаж, така че се наложи да се поразкопчая, за да им покажа какво държа в кобура върху гръдния си кош. Не че това е кой знае каква заплаха в този квартал, още повече че повечето от тях сигурно бяха по-тежко въоръжени и от мен, но нали никой не иска да умира, ако не е абсолютно наложително.

Едва не се спънах, когато завих в нужния коридор — някакво животно се навря под краката ми. Обърнах се да видя какво е, но то вече бе изчезнало зад ъгъла. Беше ми се сторило, че е белезникаво и странно на външен вид, но най-вероятно това бе игра на полусенки. Сигурно беше бездомна котка, въпреки че по-скоро се шмугна, отколкото избяга. Този път зад вратата на Шели не се пееше и никой не ми отговори, когато заблъсках с юмрук по нея. Дадох ѝ цяла минута да реагира, след което извадих пистолета и разбих вратата с ритник.