За подмяна

Коридорът щеше да е непрогледно тъмен, ако от вратата в дъното не идваше потрепваща оранжева светлина. Изтичах натам и видях да догаря свещ, забучена в центъра на мрака, а около свещта се бе свило слабо кафяво тяло. В бедрото ѝ стърчеше игла. От свещта бе останал един пръст. Обърнах я по гръб и видях, че очите ѝ са извъртени нагоре под клепачите. На устата ѝ имаше засъхнала струйка повърнато, стекла се донякъде по бузата.

Шели Латоя бе мъртва по начин, който е невъзможно да бъде надминат, надживяна от евтина свещ, образувала мръснобяла локвичка парафин върху мокета. С бучаща глава, размътено от уискито зрение и изгарян от огъня в корема ми, аз прекарах ръце по пода около нея и намерих малкото пликче станиол, което търсех. Беше празно, но ми трябваше само да близна, за да бъдат потвърдени подозренията ми: рапт. За миг по езика ми пробяга тъмна искра и изчезна веднага, позволявайки ми да се върна към застиващото до мен тяло и осъзнаването на факта, че съм останал без така необходимото ми потвърждение.

Поднесох пакетчето към пламъка на свещта и прочетох на гърба му името на клуба: „Клизмата на съсела“. Може би ако просто се бях съсредоточил върху информацията, с която вече разполагах, щях да се досетя по-рано. Или ако не бях бленувал така силно за глътка алкохол, докато говорехме с Голсън, щях да му обърна по-сериозно внимание. А може би не. Бях планирал този ден да обиколя жилищата на убитите и да прегледам документите на Мал. Откъде можех да знам, че двете половинки изречения са щели да ми бъдат достатъчни и че само съм си размътвал мозъка с разравянето на цялата тази ненужна информация?

Лаверн Латоя бе излизала с човек, когото бе срещнала в клуб на 130-и етаж. Окей, там наистина сигурно имаше стотици клубове, но клуб „Мръсник“, в който Луела Ричардсън бе прекарвала свободното си време през последните няколко седмици от живота си, се намираше на 135-и. Това бе място, посещавано както от амбициозни младежи от етажите малко над стотния, така и от баровци, решили се да слязат от висините на 140-те. От базата данни бях разбрал още, че там играят танцьорки, а след полунощ има стриптийз.

Пласьорите на рапт не са много. Този наркотик просто не е толкова популярен. Усещанията, които осигурява, са малко тежки за възприемане. „Клизмата на съсела“ и клуб „Мръсник“ бяха собственост на различни хора, но точно това бе важното: ако продаваш наркотик в своя клуб, едва ли ще го опаковаш в пликче, надписано с неговото име. По-вероятно е да откраднеш опаковки от конкуренцията и да продаваш в тях, разчитайки полицията да ги намери.

Бях дошъл да видя дали клуб „Мръсник“ говори нещо на Шели. Онова, което бях намерил, едва ли щеше да свърши работа в съда, но представляваше отговор, достатъчно ясен за мен. Не че имаше макар и минимална вероятност това някога да стигне до съд. Две жени бяха умрели след като бяха посещавали един и същи клуб. Компютърът ми бе дал името на неговия собственик и сега в главата ми като в комикс бе пламнала ярка крушка, казваща ми какво да направя.

Първо свалих един чаршаф от мебелите в полумрака зад мен и го метнах връз тялото, после духнах свещта и останах за миг в тъмнината. Бях пиян и гневен, но не и толкова глупав, че да пропусна да забележа един прост факт. Нямаше нужда да търся кого да обвиня за смъртта на Шели. Едно-единствено нещо бе довело до нея — стодоларовата банкнота, оставена ѝ от човек, решил, че прави нещо добро.

Не знаех как да се самонакажа за това, така че трябваше да го направи някой друг.

Глава 7

Какво е да си полицай, така ли? И то не къде да е, а точно в Ню Ричмънд? Отговарям веднага: абсолютна загуба на време.

Не го твърдя, за да бъда остроумен, нито правя героична декларация относно гордостта да вършиш трудна работа при невъзможни обстоятелства, а най-малко имам намерението да изкажа болезнено прозрение за състоянието на обществото. Това просто е факт. Мога да заявя, че е възможно най-безсмисленото занимание. Това е като да участваш във война, без да имаш доверие в своите, война, в която врагът винаги е по-добре въоръжен, война, по време на която ти се позволява да се прибереш у дома, за да преспиш. Да си полицай вече не означава да опазваш закона, а е като да се сражаваш на ужким — с всички удобства и без да се налага да ходиш надалеч.

А що се отнася до убийствата, нещата изглеждат така.

Според официалната гледна точка етажи 1–50 се населяват от човешки боклук. Черни, бели, жълти — няма никакво значение. Никой не се интересува какво става с тях, може би с изключение на отделите за борба с наркотиците, начело с Агенцията, защото тук кипи най-голямата част от наркоиндустрията. За нещастие, над половината от местните полицаи са с мръсни ръце — те се вълнуват не от това как да разкрият дадено престъпление, а по-скоро как да скрият какво се върши тук. Нещата допълнително се усложняват от факта, че не всички корумпирани полицаи стоят от една и съща страна на закона: смята се, че около една трета от убийствата на етажи 1–50 са дело на хора със значки. Тук няма случаи на разкрити убийства.