За подмяна

Тук експресният асансьор излиза в центъра на етажа и във всички посоки плъзва мрежа от широки, настлани с фин чакъл булеварди, добре осветени с улични лампи. Тези пътища минават покрай морави, покрити с тучна трева от специално създаден за богатите сорт, а самите морави плавно се издигат до необятни къщи в галещи окото пастелни цветове. Повечето от тях са на по три етажа и само няколко на два, в зависимост от височината на изкуствените възвишения, на чиито била са построени. В четирите ъгъла на етажа се намират малките анклави на обслужващата сфера — семейно притежавани магазини за деликатеси, ресторанти и няколко шикозни бара — но с изключение на това, етажът е зает с домове. Точно на четири жилищни етажа над главите е таванът, който по същество представлява телевизионен екран с площ пет на пет мили. През деня на него се виждат бели облачета върху синьо или черни облаци върху сиво небе, макар че както лесно може да се досети човек, обикновено е първото. И наистина, какъв е смисълът от притежаването на пари, ако не можеш да имаш лято всеки ден от живота си? Днес небето бе с цвета на ясна лятна нощ, макар тук-там да се виждаха тъмните петна на оскъдни облачета, нахвърляни колкото да се подчертае безоблачността на останалата част. Климатичните инсталации работеха на пълна мощност и ми бе дори възтопло.

— Добър вечер, сър. Кого сте дошли да посетите днес?

Забих поглед в бодигарда, застанал пред мен. Беше млад и вероятно живееше на ръба на постоянния стрес. Повечето слизащи от асансьора тук изглеждат като хора, на които не бива да им се разрешава да се разхождат където и да било. Така и трябваше да бъде. Защото това бяха престъпници. Но посмей да сбъркаш само веднъж и те очаква съдбата на уличен регулировчик в място, където няма пътен трафик.

— Господин Виналди — отговорих аз.

— А той очаква ли ви?

— Да — излъгах аз и младежът ми кимна дружелюбно. Охраната на асансьора на 185-и етаж е своеобразно облагане с данък от страна на полицията, начин да се изстискат още малко пари от системата. Така че тези момчета нямаха никакво желание да се замесват в неприятности.

— Чудесно. Колегата ми набързо ще ви обискира, след което ще бъдем щастливи да ви пуснем.

Вдигнах ръце и търпеливо изчаках другият да ме отупа отзад. Той естествено намери пистолета ми, но намери и петдесетте долара, залепени около дулото.

— Това е, сър — каза той и ми кимна да вървя.

Тръгнах по Източния път, леко изпотен заради високата влажност. Много от хората, които живеят на 185-и са започнали кариерите си в ЕлЕй, Маями или Ню Орлиънс, а останалите предпочитат да се преструват, че и с тях е така. Безукорно чистите стени на техните палати грееха под мекото улично осветление. Всяка къща беше заградена от висока стена модел „гледай си работата“ с метални первази, осеяни с телевизионните камери на охранителни системи. Повечето тук се конкурираха в бизнеса си из долните етажи, но въпреки това цареше неспокойно примирие — типичният тъп респект на богатите към семействата на конкуренцията. От време на време всичко това се забравяше и тогава хвърчеше перушина. След пушилката се откриваше, че половината са се преселили в отвъдното и местата им се заемаха от драпащите за по-добър живот мошеници от долните етажи. Подминах безгрижно захвърлени край пътя детски триколесни велосипеди, но внимателно подритване с крак ми разкри истината, която всъщност ми беше известна. Те бяха заварени за пътя. Показна история, за създаване на съответната атмосфера. Никой не би оставил детето си да кара колело по пътя из квартала.

Всичко беше добре осветено, но изглеждаше непривично и аз имах натрапчивото чувство, че някой ме следи. Надявах се да е така. В един момент ми се стори, че забелязвам някой в далечината зад мен, но когато се вгледах, не видях никого. Може би беше някой от местните бандити, излязъл да си разходи прическата.