За спасяването на света

– Може би… някакъв филм? – предложих аз.

– Филм? Да, това е вече по-подходящо. Образите на един филм би разбрал всеки – академикът се замисли за миг. – Но за съжаление това не е филм.

Професор Григориев се обърна към мен:

– Ние, разбира се, пробвахме да проявим записа във всички мислими форми на светлина и звук. И все нищо не се получаваше.

– Значи рано сме намерили Мохамедовия косъм – усмихна се академикът. – Ето и турските ходжи не са могли да го разчетат. Но ние, ще се съгласите, можем значително повече от тях. И затова трябва да опитваме. Уверявам ви, не сме толкова далеч от възможността да го разчетем, ние сме пред прага. Лошо щеше да бъде, ако го бяхме намерили преди няколкостотин години.

– Защо лошо – усмихна се на свой ред Григориев. – И те, имам пред вид ходжите, са го използвали посвоему полезно. Може би дори по-полезно от нас. Укрепявали са с негова помощ вярата на паството си във величието на Пророка. А ние…

– А ние?… Ние ще изпратим косъма в Ленинград. Нали, колега, казахте, че той бил по-мъдър от седем мъдреци?

– Не аз, а ходжите така разправяли – побързах да отвърна.

– Добре, ходжите… Кой знае, може и да са прави. Седемте мъдреци в Москва опитаха и не успяха. Затова ще изпратим косъма на осмия мъдрец, в Ленинград – дано той успее.

– Какво имате предвид, Лаврентий Павлович? – запита Григориев.

– Искам да изпратим „филма“ на Ленинградския институт по неврокибернетика. Надявам се, че те ще намерят способ да го „прожектират“. Не е изключено тайнствените посетители на Земята да са оставили запис на мисловната си дейност.

Аз останах поразен.

– Как? Вие допускате, че нишката съдържа запис от непосредствената мисловна дейност на някакви други същества?

– Какво толкова невероятно има в това? Съгласете се, че фиксирането на мозъчните токове е не само най-пълният и непосредствен начин за предаване на мисли, но и най-универсалният. По-приемлива хипотеза засега поне аз не виждам. Нека опитаме и ако не успеем – ще обмисляме отново. Но нещо ми подсказва, че ще успеем. И тъй като вие сте откривателят на този знаменит „косъм“, считам, че на вас се пада правото да го отнесете в Ленинград и да продължите там работата по разчитането му.

След десетина дни, като приключих заниманията си в Москва, се озовах в Северната Венеция. През това време материалите бяха изпратени в института по неврокибернетика: оригиналът и две копия, в електромагнитен и светлинен запис от сигналите, заедно с всички протоколи на досегашните изследвания.

Когато пристигнах, работата бе вече решително напреднала. Изследванията бяха установили съществуването на мозъчни лъчения. Наложило се бе някои уреди и апарати да бъдат реконструирани, за да се приспособят към новата задача. А тя бе следната:

Термоелектронният запис, преобразуван в електромагнитни импулси, се усилваше и обработваше в омега-лъчи. Така наричаха тук трептенията, излъчвани от мозъка при мисловната дейност. Омега-генераторът трябваше да бъде поставен на главата на някого и той, ако предположението се окажеше правилно, щеше да изпита преживяването на човека, от чийто мозък са били записани сигналите.

Предложиха ми опитът да се проведе с мен. Аз се съгласих.

Цяла седмица ме изследваха и подготвяха за експеримента. Най-после очакваният ден настъпи.

Фиксираха тялото ми към креслото така, че не можех да помръдна. Спуснаха плавно шлема с омега-излъчвателя. Почувствах хладното докосване на металните електроди до кожата си и ми се стори, че някакво дълбокоморско чудовище обвива главата ми с пипалата си.

– Не се вълнувайте! Успокойте се! – обади се непознат глас. – Извършваме само проби по предварителната настройка.

Така, в напрегнато очакване, изминаха няколко минути. Но аз нищо не чувствах. Дали не бяхме се измамили?

За миг ярка светлина ме ослепи.

– Виждате ли нещо? – зачу се глас.

– Силна светлина – отвърнах веднага с пресипнал глас. – Но изчезна. Сега нищо не виждам.

– А сега? – запита същият глас. – Говорете, съобщавайте ни всяко ново усещане, всичко, което чувствате и мислите.

Изведнъж пред погледа ми изплава тясна, огряна от южното слънце уличка с малки къщи. Това бе нашата улица в градчето, където се бях родил. И насреща ми се зададе Страшо. Да, същият този Страшимир Лозев, който донесе Косъма на Мохамед – но малък, ученик от прогимназията. Аз го виждах „с очите си“ – и него, и къщите, и облените в слънчевите лъчи камъни на стария калдъръм – и същевременно съзнавах, че те не са пред мен, че това е някакво видение, халюцинация. Страшо все повече се приближаваше, усмихна се, махна ми с ръка.

– Какво означава това видение от моите детски години? Нима то е записано на нишката!

– Ние само пробваме настройката – отговори ми гласът на главния оператор. – В момента възбуждаме с насочен магнитен лъч дял от зрителното поле на мозъка ви. Търсим дълбочината на проникването му.