За спасяването на света

– Прилича ми на някаква бобина, макар че нищо подобно досега не съм виждал – отговорих му аз. – Цилиндърът и пръчката като че ли са стъклени, но са твърде тежки, а жицата… жицата просто не мога да определя от какъв материал е направена. Може би… някаква непозната пластмаса с необичайна якост.

Лозев отсече уверено:

– Не, не е пластмаса! Не може да бъде пластмаса.

– Тогава не знам. По-добре кажи сам. Виждаш, не мога да позная.

– Добре, ще ти кажа: това е косъм от брадата на Мохамед.

– Какъв косъм? Кой Мохамед?

– Това е косъм от брадата на Пророка, на Мохамед. Говоря ти най-сериозно. Ако не вярваш – имам писмени доказателства.

– Да не би Аллах лично да ти е подарил косъм от брадата на своя пророк? – разсмях се аз.

– Не ми го е подарил. Вуйчо ми сам го е взел от една джамия – отвърна съвсем сериозно Лозев. – Макар че това може би му е струвало живота. Историята, съвсем накратко, е следната.

Вуйчото на Лозев – капитан Пройнов – командвал рота през Балканската война. Частта му попаднала през есента на 1912 година в малкото тракийско градче Кешан. Там, в джамията, той намерил този предмет – светиня на мохамеданите. С него градчето било прочуто в цялата Отоманска империя. Вуйчото, без много да се церемони, прибрал стъкленицата. Но някакъв стар турчин видял светотатството. От виковете и клетвите му разбрали, че това е косъм от брадата на пророка им. Според стареца Мохамедовият косъм имал чудодейното свойство сам да расте, да се навива около пръчката и… бил по-мъдър от седем мъдреци.

Капитанът може би се смутил от клетвите на турчина. Но по-вероятно е, че се е вслушал в съветите на практичния си фелдфебел да не държи такъв предмет при себе си. Ако случайно попадне в плен (война е – всичко се случва), фанатичните турци сигурно биха го насекли на парчета за кощунството. И той изпратил по един завръщащ се в Пловдив войник стъкленицата на сестра си – майката на моя приятел.

В писмото, което Лозев ми даде да прочета, всичко това бе описано доста забавно, на остарелия, изпъстрен с турцизми и русизми език на интелигенцията отпреди Балканската война.

Няколко дни след като изпратеният войник навестил сестрата, тя получила официално известие, че „капитан Пройнов, Костадин, загинал геройски при изпълнение на отечествения си дълг, за свободата на поробените братя“.

– Така стъкленицата и писмото пролежаха петдесет години в сандъка на мама – продължи разказа си Лозев. – Като малък бях слушал тази странна история, но майка ми никога не пожела да ми покаже самия Мохамедов косъм. Изглежда, че се боеше от него. Може би дори го свързваше със смъртта на вуйчо. И едва след като почина сестрите ми, при които тя живееше в Пловдив, намерили писмото и стъкленицата. Те ми ги дадоха.

Лозев взе от масата „косъма“ и започна внимателно да го навива.

– Надявам се – започнах аз – съвсем не е нужно да те убеждавам, че това не може да бъде косъм.

– Такава е историята. А сега чуй за какво съм дошъл при теб. Искам да вземеш този странен предмет. Не, не мисли, че съм суеверен. Моля те да го изследваш в лабораторията.

В същност аз сам смятах да му предложа да ми остави находката си. Тя беше ме заинтересувала и аз исках да разбера какво представлява този тайнствен предмет.

На колегите си (аз съм асистент при Катедрата по физикохимия на Химикотехнологическия институт) нищо не обадих. Представих си какъв смях щеше да предизвика съобщението ми, че съм донесъл за изследване в лабораторията косъм от брадата на Мохамед. Затова останах след тръгването на служебния рейс и когато всички заминаха за София, посветих се сам на нелегалните си научни занимания.

Най-напред се опитах да отрежа едно парче от нишката, която исках да изследвам. Започнах, както моя приятел, с ножицата, продължих със секача и завърших с големия апарат за изпробване на материалите на опън. Жичката, която имаше диаметър 0,07 милиметра (тя бе дебела почти колкото човешки косъм – ходжите са имали вярно око!), издържа невероятната, чудовищна тежест от пет тона, макар че при това сечение би трябвало да се скъса още при няколкостотин грама. Това бе фантастично. Материал с подобна якост не съществуваше.

Тя не се скъса и при пет тона. Нишката просто се изскубна цяла и невредима. Гнездото не я удържа. Няма да ви отегчавам с подробно описание на всички изследвания. Те бяха многобройни, най-разнообразни и всички даваха само един резултат – отрицателен! Нишката не се късаше, не се влияеше от никакви химически реактиви, не се топеше в пламъка на бунзеновата горелка, не пропускаше ток, не се намагнитваше, не се… не се. С една дума – разбрах, че държа в ръцете си предмет, направен от непознато на науката вещество. Но какво можеше да бъде то? И отгде е попаднало в ръцете на ходжите?

На другия ден аз известих официално ръководството на института. Думите ми бяха посрещнати с учудване, опитаха се да ги вземат за шега, а после, като видяха, че настоявам, повториха анализите. Резултатът бе същият. Спечелих само това, че сега не бях сам в недоумението си.