За спасяването на света

„Тотемът на поетите“ и „Космосът да ти е на помощ, Александър“ – сборник с разкази и роман от Иван Мариновски

„Орбитата на Сизиф“ – сборник с разкази и новели от Петър Кърджилов

„Психопрограмираният“ – роман от Атанас П. Славов

„Полетът на „Буриданово магаре“ – буриме от Атанас П. Славов и Александър Карапанчев

„Сонора“ и „Патрул за ада: 2 в 1“ – книги-игри от Ейдриън Уейн (Александър Султанов) и Робърт Блонд (Богдан Русев)

„Каджанга: синът на светлината“ и „Космически легионер“ – книги-игри от Колин Уолъмбъри (Любомир Николов)

„Десетият праведник“ – роман от Любомир Николов

„Татко“ и „Еволюцията“ – разкази от Ивайло Иванов

„Морска галерия“ – разказ от Веселин Маринов

„Номад: Самият пъкъл“ – роман от Елена Павлова

„Генератор на реалности“ – сборник с разкази и новели от Христо Пощаков

„Талисман на борда“ – новела от Николай Теллалов

„Матрицата 4: Резолюции“ – разказ от Атанас П. Славов

„Икосаедри“ – сборник с разкази и новели от Емануел Икономов

„Долу спи убиецът“ – разказ от Елена Павлова

„Сънувах човешко лице“ – новела от Ивайло П. Иванов

„10^–9“ – роман от Николай Теллалов

„Как спасих света, или най-хубавата професия“ – разказ от Валентин Д. Иванов

Косъмът на Мохамед Димитър Пеев

Никой не може да върне часовниковата стрелка назад, за да заживее във време, предшествало неговото раждане. За нас миналото е безвъзвратно изтекло!

И все пак аз посетих една забравена епоха, живях на Земята преди стотици хиляди години. Това бях аз – и не бях аз.

Видях всичко „със собствените си очи“, при все че това бяха очите на един друг, непознат и неизвестен човек.

Човек? Може ли той да бъде наречен човек?

Впрочем да не избързвам. Нека разкажа събитията поред, така, както се случиха.

Един следобед ми се обади по телефона моят бивш съученик Страшимир Лозев. Някога, в гимназията, бяхме близки приятели, но животът по-късно ни раздели. Всеки тръгна по своя път, престанахме да дружим. Понякога се срещахме случайно на улицата, спомняхме си ученическите лудории и накрая завършвахме с вечното пожелание „тия дни“ непременно да се видим. Когато ми се обади, помислих, че най-после наистина е решил да осъществи намерението ни. Но поводът бе съвсем друг.

Щом се настани в креслото и разменихме традиционните приятелски закачки, Лозев измъкна от чантата си малка стъкленица и я постави пред мен на бюрото:

– Искам да чуя твоето мнение. Разгледай добре този предмет и ми кажи – от какво е направен и за какво може да служи.

Погледнах озадачен приятеля си. Той ми посочи с поглед стъкленицата и не каза нищо повече.

Това беше малък прозрачен цилиндър с гладки стени. В средата, почти по цялата му дължина, лежеше тънка белезникава пръчка. Стори ми се много тежък за големината му. Повъртях го из ръцете си и запитах:

– Отгде си го взел?

– Чакай, не бързай! Ти още не си го разгледал както трябва. – Лозев скочи, пое стъкленицата, ловко я раздели на две през средата, извади пръчката и ми я подаде. – Виж това, то е най-важното.

На тънка пръчица бе навит млечнобял конец. Аз хванах края му и започнах да го размотавам. Скоро на масата се образува купчина лъскава нишка. Беше гъвкава като много тънка стоманена тел, но доста тежка. Развих няколко десетки метра.

Лозев щракна запалката си. Поднесе края на конеца към пламъка, държа го около минута и ми го подаде.

Хванах предпазливо нагряваното място. Бе хладно, дори не бе почерняло.

– Имаш ли ножица? – запита неочаквано Лозев.

– Мисля, че имам – аз извадих от чекмеджето голяма канцеларска ножица. – Защо ти е?

– Отрежи ми едно парче от този конец. – Лозев ме изгледа лукаво.

Бялата жичка се извиваше, изплъзваше се. Ножицата щракаше напразно. Не можах да прережа странната нишка. Опитах се да я скъсам с ръце, опъвах с все сили.

– Дърпай, дърпай! – подкани ме той.

– Какво, ти успя ли?

– Не, само се порязах – и той ми показа наранения си пръст. – Е, какво ще кажеш?