За спасяването на света

Тази нощ вали. Нямам търпение да е утре. Само да мине нощта. Сънят няма да дойде. Няма сън за мен, а и какво ще сънувам? Времето преди днес, когато бях добре, не, не, не разбирате – наистина добре. Имах всичко, което си пожелава един обикновен, подреден, самодоволен, оял се, пазещ диета, неморален моралист, устои на тая прогнила система, трегер на безкултурието, роден с по-висши цели и отраснал в калъпа на посредствеността. Има такива хора, знаете, всички са такива. Светът, какъвто го познаваме, е създаден по тези мерки, с тези хоризонти и за такива, както свинарникът е за свинете и кокошарникът за кокошките. Ще спи ли прасето на пръчка – невър, на куково лято. Ще погледне ли звездите и да вземе да въздъхне, или по-скоро ще изгрухти и ще зарови муцуна в сладката, мека, топла кал, пълна с миризми и сигурност. То така е устроено прасето, ще кажете – добре. А ние, ние как сме устроени? Сложно. Постмодерно, има модерни аромати нашето време, аууу, този аромат вече не е актуален, ми този сезон излязоха нови аромати за активната жена, за съзерцателния недовиждащ мъж, дето аха да му дойде някаква сила, аромати за слепи, те са по-чувствителни, знаете, а това пък е парфюм за котка. Преобладаващо пасивни аромати за изчерпани, такъв е трендът, защото видяхме всичко – декаденс крив и уродлив, презрителен към романтизма, ъндърграунд при комунизма, пиърсинг на езика, филми безброй с бой, задръствания и седиш в абсолютно новата си кола, часове наред, седиш, чакаш някакъв светофар на километър напред да те пусне, а той ти брои секунди и се чувстваш като секунда, като нищо, защото във всяка секунда имаш да свършиш нещо за десета от секундата и така си уж зает, а нищо, нищо не излиза от това накъсване на интервали. Някои неща искат време, като подстригването, къпането, и тогава разсъждаваш, идват ти мисли, защото си спрял за малко. Сложни мисли за сложни хора. И така до вчера. Напълно реализиран човек, адаптиран към средата, пробивен където е по-меко, твърд с подчинените, леко юпи, леко скръндзав, щедър към просяци, по малко де, не напълно. Нощем, трябва да признаем, с леко разклатени устои, липса на сън, мечти, такива работи, но най-важното, това, което се забравя непременно на сутринта – че нещо не е в ред, че това е само един възможен сценарий, тоя, в който съжаляваш, като умираш, защото сигурно има и друг, в който не съжаляваш, когато умираш. Пак съжаляваш, така най-общо, че умираш, човешко е, но точно когато умираш, има две секунди, когато технически си умрял, а душата ти за последно оглежда пейзажа, обръща се към миналото, към онтогенезата на този труп, който остава, и е доволна; това е в другия сценарий. Преходът е трудно нещо, като умираш, нямаш избор, но като си жив, е много, много трудно.

Промяна

Не смятах да правя промени, във времето преди днес живеех добре – според канона на общество с мъртви поети, с повече готварски рецепти, отколкото литература, с леко оголени зъби, защото животът е борба, нали така, оттам идва напредъкът, да, но накъде отива напредъкът не е ясно, защото напредък е дума, не е състояние на нещата. Дълбоко някъде чувствах, че напредвам пропадайки.

Промяната ме връхлетя днес с появата на една ектоплазма, на не напълно материализирания образ на моята учителка от началното училище г-жа Кирова. Тя се появи, без съмнение, за да ме спаси. Къпех се, нищо не виждах, протегнах се да взема самобръсначката, ритнах една пластмасова кофа, тя падна и тогава стъпих върху неправилния ù цилиндър; трудно е да се задържиш върху мокра търкаляща се кофа, затова прехвърлих цялата си тежест върху другия крак и сцеплението му с плочката не издържа; падането стана напълно неконтролирано, без никаква грация. Паднах с глава между бидето и тоалетната чиния на сантиметри от щръкналата четка за почистване на тоалетната. Избегнах най-грозната и унизителна смърт, защото тази четка можеше да пробие черепа ми през очната кухина и това щеше да е най-позорната възможна гледка, особено за мъртвец. Непоправимо.

Кирова се появи в мъглата от пръски, като холограма, не като плътен обект от нашия свят, но с неотразимото присъствие на моята обичана учителка от началното училище.

– Владимире, каква беля щеше да стане!

– Г-жа Кирова, без да искам, стана – веднага придобих манталитета на ученик от втори клас.

– Животът е дар, Влади, не си играй с него.

Бях гол, г-жа Кирова бе на същата възраст, на каквато ми преподаваше преди години, сега бяхме почти връстници и стоях пред нея с цялото си възхищение и страхопочитание от ония години. Страшно се притесних.

– Извинете, само да си взема кърпата – понечих да я заобиколя.

– Ако искаш, протегни се направо през мен, няма проблем. Внимавай да не вземеш пак да паднеш. За нас голотата не е интересна – отвърна Кирова.

Промуших ръка през нея, през този облак от капчици с човешки разум, и взех кърпата. Увих я около кръста си и това донякъде ме успокои.

– Нали знаеш, че беше любимият ми ученик, и сега като видях, че ще си пробиеш главата, трябваше да се появя и да дръпна четката.

– Как разбрахте, че така ще стане?