За спасяването на света

Съучастникът му излезе от сянката, която го закриваше. Бе пребледнял и лицето му излъчваше същата закана, каквато вещаеше и дулото на магнума му.

– Дан, вече втори ден вършим само глупост след глупост. Не го прави! Поне този път ме послушай.

Дан Катони се бе смалил върху стола, обиден и гневен, като ударен с камшик през лицето човек. Заедно с мислите му, поели по своя далечен път, като че ли бяха тръгнали и шумовете на света. Изведнъж стана тихо.

– Хайде, шефе – пръв наруши мълчанието пясъчният – всъдеходът ни чака, а и роботът е забелязал движещи се светлини от юг.

– Тръгваме! – Дан бе възвърнал решителността си, но болката и обидата се бяха утаили в ъгълчетата на устните му. – Приятна вечер. Не искам да я развалям с някакво убийство.

В този момент отвън се чу стрелба, шум от всъдеходи, тропот на множество крака… Апаратчето на пясъчния запука и равният глас на андроида съобщи: „Излизайте бързо! Обграждат ни!“.

– Изгасете осветлението! – заповяда Дан. – Легнете всички на пода! Ако се измъкнеш – обърна се накрая към съдружника си – свържи се с Жак, той има инструкции.

– Добре – рече брадатият и се отправи към кухнята, за да провери дали е чисто край резервните изходи.

Мария и Арен се бяха свлекли на пода, прегърнати до краката на масата. Тъмнината беше единствената преграда, която поне за малко ги отдели от другите. Те имаха нужда от нея и ù бяха благодарни.

– Арен, кое е първото нещо, което виждаш, когато стъпиш на Земята? Истинското първо нещо… – прошепна Мария.

– Полета, планини, океана… – отдаде се на мислите си той.

– След това?

– След това… градовете… хората…

Навън битката беше в разгара си. Брадатият и пясъчният се бяха измъкнали през аварийните люкове и магнумите им работеха здраво. Катони още бе вътре. Завързваше някакви торби – навярно разпределяше диамантите. Влезе роботът.

– Джак е ранен – каза той. – Трябва да тръгваме!

– И аз ли? – обади се някъде от тъмното с много надежда в гласа дядото на Мария.

– Не, ти не, дядка… Я вие – обърна се Дан към семейство Хаансен – излизайте с нас! Ще ни служите за прикритие.

Мъждукането на резервното осветление придаваше призрачен оттенък на обстановката. Хаансен се подчиниха, като станаха с мъка от пода. Изглеждаха примирени след прекараните кошмарни часове. Изтрещя счупено стъкло…

Тъкмо в този миг Катони протегна лявата си ръка към една от торбите. Ръкавът на дрехата му се повдигна и откри китката… На нея нямаше гривна! Дан бе направил цялата крачка. Той бе прекрачил не само забраненото, но и невъзможното! По-голямо кощунство, по-явно незачитане на правила и закони, които царяха дори в най-отдалечените колониални владения, Арен не бе виждал. Това не бе дори бунт, това бе светотатствено заплюване в олтара на цивилизацията, за което разпъването на кръст би било проява на висша милост. Бе чувал за бунтове по периферията, родени от изолацията, слабия контрол и ужасните условия на тамошните планети, но за незачитане на възрастовото предопределение, което бе началото и краят на порядъка в обществото, не бе дори и помислял. И чак сега разбра, че всъщност човешкият дух не може да бъде имунизиран…

Дан бе подкарал пред себе си семейство Хаансен. На едното му рамо висеше скъпоценният товар, на другото нехайно се поклащаше оръжието му. Бързаше. Арен скочи иззад масата.

– Вие стойте там, където сте! – изкомандва Катони.

– Ти да не си забравил нещо?

– Лягай! – изрева бандитът, като видя, че Арен се отправя към изхода.

– Мислиш ли, че ще ти позволя да убиеш тези невинни хора?

– Махни се оттам!

– Няма да ти позволя да го направиш, Дан! – повтори Арен.

– Добре! – Катони нямаше друг избор. Магнумът блесна и тялото на закрилия вратата човек се свлече на пода. – Скоро ще се видим – измърмори Дан и се измъкна навън.

– Ама той сериозно е говорил всичко това! – чак сега проумя старецът.

Мария коленичи пред ранения. Прегърна главата му и внимателно я опря върху рамото си. Погледът на Арен бавно гаснеше.

– Арен, нали ми каза, че искаш да живееш? – шепнеше момичето.

– Да, Мария – отрони той.

– Татко, елате, помогнете! – изведнъж се сепна тя.

– Звездите бяха прави, Мария… Аз трябваше да дойда чак дотук, за да разбера, че това, което обикновено приемаме като разумен мотив за живот, би могло да бъде и великолепно основание за смърт. Защото смисълът на смъртта е самият живот. Само Дан разбра какво исках. Надявам се, че и ти… Надявам се…

– Какво, Арен? Какво каза, Арен, Арен…

Мария остана така дълго. Мълчалива, тъжна, прегърнала през раменете един човек, който изглеждаше като задрямал в нейния скут. Един най-обикновен човек.

Така я завариха и мъжете от службата за сигурност. Те нахлуха шумно, запалиха светлината и разрушиха магията.

– Всичко наред ли е? – попита един от тях.

– Не! – отговори Мария. – Той е мъртъв.

– Разбира се, че е мъртъв – рече дядо ù, който тъкмо наливаше уиски на новодошлите. – Дан Катони никога не пропуска. Ето застраховката му – той извади от джоба си лист хартия – на твое име е. Каза, че иска да я използваш за пътуване до Земята. Да се видиш с майка си. Аз не успях да го разбера този човек…