За спасяването на света

Арен никога не бе опитвал! Винаги предварително знаеше, че не може, оправдаваше се с хладната си интелигентност, която му нашепваше с приспивния глас на пресметливостта, че това не е по неговите сили… Кое всъщност бе по неговите сили? Кои всъщност бяха неговите сили? Дори да ги бе имал, бе ги пропилял с лекотата на черногривнест, получил свише не само благодатта на самия живот, но и неговата тягостна продължителност.

Бе опитвал много неща, бе започвал с десетки амбициозни проекти, за да разбере след време, че само с добро желание нищо не става. Оправдаваше се, че за да осъществи грандиозните си замисли, му липсва оня голям стимул, онзи подтик, който дават единствено любовта и смъртта. Но това бяха само оправдания!

И сега, когато видя това момиче, когато звънна металната струна на спомена, той се спря. Огледа всичко, което бе зад гърба му, за да оцени безсмислието на дълголетието, ширнало се пред него като безкрайна пустош. Нямаше никога да я запълни, да я оплоди, да я засели с нещо живо и нужно. Щеше все така да се скита, понесъл голямото си самосъжаление и малкото си оправдание за предопределеността на съдбата и невъзможността за промяна. Щеше да сърба евтини концентрати, да се перчи с доброволно избраната похабеност на тъй лъскавите първоначални обещания, скрити между кориците на отдавна забравена книга.

Наистина, какво му оставаше? Откъде бе дошъл, къде отиваше? Припламванията на оная мисъл се разгоряха отново. Сега не бяха толкова далечни и неясни. Те прогонваха тъмата, в която бе живял от векове, нашепваха нещо в ухото му, изваждаха го от унеса на тромавия каданс на безполезността… Ръката му се раздвижи.

Това бе достатъчно за изопнатите нерви на Катони и той скочи.

– Ще ми позволиш ли да си извадя писалката? – попита смутено Арен.

– Разбира се! – Катони възвърна самоувереността си и седна отново на стола. – Но какво ще пишеш? Да не си от ония, писателите?

– На млади години се опитвах да пиша, но това, което искам да направя сега, няма нищо общо с ония опити, а може би е техен логичен завършек. Не зная…

– Тревожа се, че започнах да не схващам всичко, приятелю – каза Катони – говори така, че и пясъчните да те разберат.

– Едно от най-трудните неща на света – отвърна замислено Арен – е да можеш да говориш така, че всички да те разберат. Мария – обърна се той към момичето – бихте ли ми направили едно силно кафе?

– Разбира се – зарадва се тя и бързо се скри зад вратата.

– Господин Катони – започна Арен с такъв тържествен тон, сякаш му предстоеше да раздава зрелостни свидетелства в края на годината – вие сте един от последните разбойници, в които все още гори индивидуалният човешки дух. У вас все още могат да се намерят черти, родеещи ви с първите заселници, пионерите на новите земи, хората, които без страх пресичаха пространството, оставяйки далеч зад себе си родната планета. Ето защо…

– Карай накратко – прекъсна го с глух глас Катони – речите ме унасят, а точно сега съвсем не ми е до сън.

– Дан, искам да те помоля нещо. Зная, че няма да ми откажеш, защото имаш въображение. Ти обичаш да правиш необикновени неща, нали?

– Какво ще рече това?

– Тази застраховка – Арен размаха някакъв формуляр, върху който бе написал нещо – е единственото ми имущество. Това са годините, които ми остават. Според кастата ми са много. Отзад написах, че искам те да бъдат преведени на името на Мария.

– Младата дама, която…

– Да! – прекъсна го Арен. – Съпрузите Хаансен ще се подпишат като свидетели. Ти знаеш кой е единственият начин да се извърши такова прехвърляне. Ето защо аз бих искал, след като те подпишат… Много ще ти бъда задължен.

– По дяволите! – изруга Катони.

– Хайде, Дан. Това няма никакво значение за теб. Когато те хванат, ще те съдят само веднъж. Ти и без мене си достоен кандидат за смъртта… Или те безпокоят някакви скрупули? Хуманни мисли? Глупости. Не би намерил по-подходящ клиент за такава услуга.

– Този човек май е пиян – каза брадатият.

– Разбира се, и сега иска да се покаже колко е умен – продължи Катони.

– Ама естествено – угоднически се включи старецът, който не схващаше какво става.

– Аз говоря сериозно – вдигна поглед Арен.

– Не, не! – нервно заговори Хаансен. – Не ме интересуват вашите странни идеи!

– Не ви обвинявам – отвърна спокойно Арен – но не забравяйте, че ние се намираме на странна планета. Тук всички и всякога трябва да очакват невероятното.

– Аз вярвам, че говорите сериозно и честно – намеси се в разговора съпругата на Хаансен.