За спасяването на света

– Аз и моите хора – той кимна към брадясалия пълен мъж до себе си и андроида, пиещ някаква маслена течност на бара за роботите – имаме нужда от това всъдеходче и ще ви помолим да ни услужите с него за малко.

– Но това е – обади се госпожа Хаансен – това е… – и млъкна като човек, осъзнал безсмислието на своя протест.

Катони се опъна върху стола, отпи от уискито и се обърна към стареца.

– Е, дядка, какво си искал да ми кажеш?

– Аз, такова, познавах Хю Бързия – започна старецът – но той не може дори да се мери с тебе. Той не е никакъв… докато ти…

Арен отново бе надянал защитната броня на безразличието, спасявала го толкова пъти от случайни запознанства и празни разговори. Хората наоколо му изглеждаха безкрайно чужди, навярно защото мисълта му още витаеше в оная стая с картините… Отново бягаше от действителността. Това бягство обаче бе започнало да му омръзва. Трябваше да направи нещо…

Вдигна поглед и срещна очите на Катони. Вероятно го бе наблюдавал скрито, защото забеляза някакво неудобство в тях. Бяха дълбоки, умни и добри очи. Но само за миг, след което отново възвърнаха обичайната си хладина.

– Да, да – протегна се нехайно гангстерът – приятно е да се върнеш тук, между живите! Ти какво смяташ, приятелю? – обърна се той към Арен.

– Навярно си прав, Дан, защото на тази планета има толкова мъртви и погребани неща, за които е тъжно да си спомняме.

Размениха още няколко подобни фрази, след което и двамата потънаха в мислите си. Останалите не смееха да нарушат настъпилото мълчание и само потропването на съдовете, които Мария разнасяше между кухнята и масите, огласяше помещението.

Арен бе срещал и друг път представители на тази изчезваща вече раса на демонични натури, открили покой и избавление в бунта и разрушението. Както Пясъчната раждаше своите бури, за да отприщи натрупаната от близкото светило енергия, така и хармонично устроеното им общество се нуждаеше от личности, които да се опълчват срещу леността на мисълта и доверието в догмата. Неподвластни на никаква вяра и преклонение, необвързани със съмнителната сплотеност на Единния пръстен, развели гордо черния флаг на аморалността и цинизма върху допотопни звездолети, призовали за светица закрилница Вечната несигурност, тези силни мъже имаха смелостта да хвърлят ръкавица в лицето на педантичната подредба. Такива като Дан Катони дялаха камъка на времето с не по-малка сила от истинските творци, към които цял живот Арен бе желал да се числи. И ако чрез шепите на изкуството хората отпиваха от познанието и хармонията, то съществуването на непокорните им напомняше за неизчерпаемостта на живота. Те го живееха, като рушаха всичко наоколо, включително и себе си, и в този стремеж към саморазруха те с Дан си приличаха.

Но нима беше малко това в свят, където свободният избор не съществуваше дори като термин? Самоунищожението! Даже него им бяха отнели… Някаква мисъл пламна, разгоря се, сетне помръкна. Знаеше само, че трябва да направи нещо…

В това време през вратата влезе въоръжен до зъби пясъчен човек.

– Здравей, шефе – махна той на Дан. – Иди да ме смениш отвън! – обърна се сетне към робота, който мързеливо се затътри към изхода. Пясъчният тръгна към бара, без да сваля поглед от Катони.

– Навънка е ад – каза той. – Хайде да се махаме, а, шефе?

– Знаеш много добре, че трябва да ги изчакаме, докато се доберат дотук – отвърна Дан.

– Знам, но смятам, че отдавна са се загубили в бурята – измърмори иноземецът.

– Те ще ни търсят, щом срещата е тук. Дано само дойдат по-скоро!

Пясъчният не изглеждаше убеден в думите на своя шеф, но замълча и съсредоточено започна да си налива уиски в чашата.

– Не ме забравяй, хубавецо! – напомни му дядката.

– Не му давай нищо! – заповяда Дан. – Момичето каза, че не бива да пие повече от една чаша.

– Добре – смотолеви пясъчният, като задигна цялата бутилка. Сетне съгледа шофьора на семейството и се обърна към него: – Хайде, браток, пийни!

– Мога ли да пия, господин Хаансен? – попита поканеният.

– Я го чуйте, добри хора! „Мога ли да пия, господин Хаансен?“ – повтори новодошлият. – Не си ли слушал за хартата на Великото изравняване, бе? Хайде, пий!

– Добре, Арджак, пийни – каза Хаансен.

– Благодаря, господин Хаансен.

– „Господин Хаансен“… – Пясъчният бандит продължи да си мърмори със същия подигравателен тон, отправяйки се към високите столчета на бара.

Арен скрито наблюдаваше Дан. Възхищаваше му се, че е дръзнал по своему да се опълчи срещу всемогъществото на безпогрешната повеля. Съзнаваше и неговата обреченост – бе разбрал, че е от родените да губят. Но го привличаше с това, че поне бе опитал, бе направил малкото, но разграничаващо людете усилие, което за сетен път доказваше безсилието на цветните гривни.