За спасяването на света

– Ако кажа удоволствие, ще ги обидя. Може да ме сметнете за глупачка, но най-щастливите мигове, които съм имала през живота си, са ми били дарени от книгите. И аз съм им признателна за това. Животът в нашите изолирани куполи се поддържа не толкова от климатичните инсталации, колкото от контактите ни с духовния свят. За повече от половин година, при преминаването зад звездата, се прекъсва всякаква връзка с Пръстена. Тогава остават само книгите. Чрез тях през бронята на силовата защита нахлува светът – чист и прозрачен, горещ и див, смешен и зъл. Тези страници ме изтръгват от вечно прашното ежедневие, от кухненските задължения и ме запращат по неизбродимите друмища на всемира. Само нищожна част от това, което съм, произхожда от онова, което съм видяла и изпитала лично.

– С всички хора е така – подхвърли посетителят.

– Съжалявам за това! – продължи Мария. – Би било по-добре сама да видя и разбера нещата, но… Помня, бях дете, не много дълго след като мама си беше заминала, когато за първи път прочетох приказките на братя Грим. Тогава в мен се пробуди предчувствието за неизмеримата широта на нашия свят и желанието ми да ù се отдам. Предчувствието не ме излъга, след време сама се убедих в това. А желанието му увехна самò, като поотраснах. Останаха ми само книгите, придобитите от тях способности да се вълнувам, да мечтая и жадувам, неосъзнатият и суетен стремеж да надрасна онова, което смятам, че съм. Но в това няма нищо лошо, нали?… Аз така и не научих вашето име…

– Арен… Всъщност то е нещо като вашето Мери, иначе името ми е едно такова… надуто. Винаги съм изпитвал притеснение от него…

– Е, след всичко това – тя се взря с очакване в него – не е честно да не ми го кажете!

Мъжът отпи от кафето, изкашля се след драматична пауза и тържествено каза:

– Аренснупис Гвелистери…

Мария го бе зяпнала. Усети се и разтърси глава.

– Наистина Арен е по-хубаво.. И с какво сте се занимавали, преди да дойдете тук?

– Бях писател… – Много ù дойде. Арен го разбра и би отбой. – Имах намерение да напиша книга. – Възторгът ù се смени с разочарование. Той вече не знаеше какво да каже. – Аз наистина веднъж написах една книга…

– Каква книга? Роман? – Погледът ù отново се оживи.

– Да, роман. Но то беше отдавна, бях много млад. Книгата нямаше никакъв успех, задлъжнях, разделих се с жена си и тръгнах по света. Очаквах, че талантът, който се таи в мен, ще се разбуди един ден и ще каже нещо велико на хората… Но той реши да остане ням…

– И сега… – в гласа ù блесна надежда – не живеете ли вече с жена си?

– Не.

– Чудесно! – възкликна тя нетактично. – А какво търсите всъщност?

– Не знам – каза сериозно Арен. – Може би търся нещо, в което да вярвам, нещо, за което си заслужава да живея и дори да умра.

– И какво намерихте досега?

– Един старец, когото Хю Бързия не е успял да убие в суматохата, и едно младо момиче, което чете древна поезия. А това съвсем не е малко.

– Това пък за Хю кога го чухте?

– Докато изтърсвах костюма си. Навън беше ад.

– Мога да ви изненадам и с други неща! – В погледа ù се четеше предизвикателство. – Аз рисувам!

– Картини ли?

– Да.

– Хубави ли?

– Не.

– Откъде знаете това?

– Дядо не ги харесва.

– Покажете ми ги.

– Но те са много…

– Вече не ме е страх от нищо – рече той.

– Добре, ако обещаете да не казвате никому!

Арен се отгледа, не видя никой жаден да узнае тайната, и отстъпи:

– Давам ви честната си дума!

– Трябва да се качим горе. Те са в моята стая.

Мария тръгна по стълбата, която се виеше в мрака, и му подаде ръка. Лявата си ръка. Верижката блесна като игрива пъстърва и човекът от никъде и за никъде разбра – този път бе тръгнал за някъде. Къде точно – не знаеше, но интуитивно усещаше, че именно към това се е стремил цял живот – към една стълба и една протегната в мрака ръка…

Арен беше влизал в десетки ателиета на млади бохеми по времето, когато самият той бе още млад и надежден литератор. Но това, което видя, след като светлината се разля из малката стая, го изненада. Сякаш палаво дете бе подредило първата си изложба. Този систематизиран хаос бе единственият начин да се съчетае бликащата отвсякъде красота. Всички платна бяха пейзажи. Най-обикновени пейзажи, в които се оглеждаше планетата на нейните мечти. Това момиче, нетичало никога босо по морския бряг, бе уловило диханието на океана, устрема на надвисналите вълни, които след миг щяха да се разлетят в галещи лицето пръски. Тази пленница, прекарала целия си живот под изолиращи куполи, бе овладяла простора, сякаш бе израсла в Тибет. Очите, принудени да се задоволяват с оскъдната белота на местното слънце и монотонната сивота на пустинята, бяха открили в бленуваното небе оттенъци на синия цвят, за чието съществуване земен художник не бе и подозирал. Но любовта към Земята бе достигнала своя връх в силуетите на недокосваните нивга растения. Зеленото в тях бе повече от магия. Цялото същество на това обречено момиче се стремеше към Земята и този вик се бе вкаменил върху пръснатите наоколо багри. Недостижимата и с това още по-примамлива цел бе станала смисъл на един живот, белязан да угасне толкова скоро…