За спасяването на света

Четенето бе потопило девойката в някакъв друг – едновременно и чужд, и неин свят, дотолкова, че тя не чу мекото плъзгане на вратата, отделяща помещението от компенсационната камера. През нея (също така безшумно) влезе мъж около четиридесетте. Той седна уморено на съседната маса, свали потъналата в прах шапка от главата си и я изтупа в коляното. Цялото му поведение излъчваше спокойствие, достойнство и артистичност. Беше му неловко, че нарушава вглъбеността на момичето, затова притихна, след като приземи широката периферия на шапката си върху близкия стол. Извади от джоба метална кутия, откъдето бавно изтегли цигара. Запали. Димът се разлетя из стаята като ято уплашени птици и с него нахлу ароматът на широкия свят, на волното скитничество, на копнежа и спомена. Загарът на лицето му даваше повече информация за извървения път, отколкото контролните знаци на граничните компютри, отразени в паспорта. Косите му – златисти и къдрави – бяха вчесани назад, което му придаваше романтично излъчване. Лицето му бе слабо, с графично очертани скули и обрасло с няколкодневна брада. По високото чело самотата и мисълта бяха теглили няколко бразди. Той не бързаше. Жестовете му – пестеливи и малко лениви – показваха, че няма и закъде да бърза. Подръпваше с видимо удоволствие лютивината и бавно изпускаше дима. През цялото време не сваляше поглед от момичето – опитваше се да отгатне съдържанието на книгата по развълнуваното ù изражение. „Блажена възраст“ – помисли си той и внезапно съзря верижката на лявата ù китка. Дори изящното съчетание между фината обработка на метала с най-великото творение на природата – живата плът, не бе в състояние да разсее горчилката, избила в устата му. Верижката беше жълта!

Навярно се бе втренчил в момичето прекалено, защото изведнъж то трепна, вдигна очи към него и каза:

– Простете, бях се зачела. Отдавна ли сте тук?

– Не, тъкмо влязох. Не се притеснявайте.

– От какво да се притеснявам? – отвърна девойката. Говореше свободно, но като че ли повече на себе си. Погледът ù още лежеше върху разтворената страница. – Бях се зачела – повтори извинително. – Какво ще желаете?

– Бих искал нещо…

– Ето менюто! – Тя се изправи и донесе листа. – Всъщност няма какво да го четете. От години е все едно и също. Ще ви направя сандвич и кафе.

– Благодаря!

Девойката отиде зад бара. Скри се само за миг от погледа му и изведнъж наоколо стана пусто. Знаеше, че единствено присъствието на хората придава неповторимостта на дадено място, че само животът е дарен със силата да одухотворява, но за първи път почувства това осезаемо. Беше толкова хубава в светлосинята си рокля, толкова земна.

Тя скоро се върна с малък поднос, подреди масата, седна срещу покрития с прах мъж и попита:

– Вие откъде идвате?

– Отдалече – отговори той. – От много, много далече.

– И накъде… ако не е тайна?

– Тайна е – прошепна съзаклятнически той и за да подсили ефекта, се огледа недоверчиво встрани – но за мен! Всъщност аз малко преднамерено се правя на загадъчен. Нещата са по-прости. Наистина не зная!

– А, това вече не е хубаво! – покровителствено каза тя, с което даде да се разбере, че се включва в играта.

– Не е! – съгласи се той. – А вие откъде сте? Май че не сте тукашна?

– Израсла съм в звездолета, на път за тук – отвърна момичето, отсипа от чайника и отръска ръка. – Ох… Още пàри. Пристигнали сме преди да проходя. Познавам Земята само от картичките, които мама ми изпраща.

– Майка ви там ли живее?

– Да. Тя е издържала на това ужасно място само две години, след което се е прибрала на Земята. Оттогава не сме я виждали. Смятате ли, че е жестоко от нейна страна?

– Не, ако вие не смятате така.

– Някои хора казват, че ме е зарязала, но аз я разбирам. Просто не е могла да живее тук. – Тя стана, приближили се до полицата и свали оттам грижливо изтрит от всепроникващия прах портрет. – Ето снимка на майка ми, преди да се омъжи за татко. Прелестна е, нали?

– Виждам, че си приличате!

– Наистина ли?

Възторгът ù бе толкова искрен, че той се отпусна. Не бе си го позволявал от много време. Разположи се удобно на стола, отпи от кафето. Беше забравил дори за гривната.

– Трудно е да си представя как се е оженила за татко – продължи тя – но навярно в униформата си на астронавт е изглеждал красив. Каквото и да разправят, мама не ме е забравила. Винаги ми подарява книги за рождения ден. Наскоро получих стиховете на Лермонтов. Живял е преди векове, а всичко ми е така близко. – Тя повдигна с нежност книгата и я разтвори в началото. – Ето тук е написала: „На моята малка Мария“.

– Мария?

– Мария – повтори тя – сега тия идиоти в пустинята го промениха на Мери.

– Значи вие споделяте мнението на майка си за Пясъчната планета?

– Напълно!

– И намирате утеха в поезията на Лермонтов?

– Да! Забравям за бурите, за сандвичите, менюто и специалитетите. Книгите са единственото ми…

– Удоволствие ли? – подсказа мъжът.