За спасяването на света

Погледна своята. Матовата ù чернота бе застинала гордо върху ръката му. Тънките пръсти на гнева вече опипваха гърлото му. Само в такива мигове – след разтърсване и сред самота – си позволяваше да мисли за забраненото. Никога друг път – бяха му го втълпили от дете. Сега бе настъпил такъв час – на злост! Картините, споменът и нещо неясно го бяха извадили от монотонността, в която доброволно се бе потопил. Знаеше само, че мрази! Мразеше себе си, ненавиждаше света, в който живееше. Презираше гадните кастови ограничения, белязали с цветове най-святото и неприкосновеното – живота. Трябваше да минат толкова безцелни години, за да разбере лицемерието на обясненията за необходимостта от гривните. Макар да не притежаваха някогашната расова гордост, породена от различия цвят на кожата, тяхната неумолимост бе по-безпощадна от металния нашийник на древния роб. Кои бяха властелините, обезличили многообразието на индивидуалното до сивотата на принудителните колективни колонии, вегетиращи в безкрая на вселената? Кой бе онзи, който, прикрил се зад непогрешимостта на компютъра, определяше цветността на живота? Кой стягаше мечтите и талантите, поривите и възможностите в металната хватка, обвила човешката китка от мига на раждане?

Знаеше отговорите на всички въпроси и негодуваше срещу тях, но по своему. Протестът му бе като буря в чаша вода. Напоследък – в чаша алкохол, евтин. Допи му се…

– Та това убиец ли е! Келеш! – Старецът се бе разпалил не само от монолога си. Когато Арен влезе в салона, той гузно прикри някаква бутилка.

Слушателите му бяха възрастни хора, навярно съпрузи, които седяха тихо и чакаха някой да им поднесе нещо. Мъжът бе висок, с побеляла коса и благородна осанка. Беше облечен в строг сив костюм. Жената излъчваше същото достойнство, макар че нещо в погледа ù подсказваше за бурна младост. Усещането се подсилваше и от дрехите ù, съобразени с последната мода. До тях, чинно изправен, стърчеше пясъчен, облечен в лъскавата униформа на шофьор на всъдеход.

– Какво ще желаете? – обърна се към тях Мария, като прибра шишето с уиски пред смаяния поглед на дядо си.

– Два чая, моля – каза мъжът. – За мен с две, а за съпругата ми с една лъжичка захар.

– Веднага, господине! – отвърна Мария и се скри зад вратата.

Арен кимна към новодошлите и приседна до шапката си.

– Извинете, казвам се Хаансен – обърна се към него съпругът, който явно искаше да смени събеседника, но старецът усети маневрата, грабна стола си и ловко се присламчи към тях.

– Господин Хаансен – вклини се в още незапочнатия разговор дядото на Мария – помните ли какви убийци шетаха едно време по света?

– Да, разбира се, тоест не… – обърка се възрастният господин и търсейки подходящи думи, за да се отърве от натрапника, изведнъж съзря как от компенсационната камера нахлуха двама мъже, придружени от очукан андроид.

– Горе ръцете! – каза по-високият от тях. Изпод наметалото му блесна лазерен магнум. – Не ми се ще да стане някоя беля. Може да седнете, но без много приказки и движение. Ей, няма ли тука някой, който да ни нахрани? – провикна се той към кухнята и удари с юмрук по бара.

Мария тъкмо излизаше с подноса с двата чая.

– По-спокойно! – каза тя и замря. – Я виж ти, имаме гости! – Беше изненадана, но в никакъв случай уплашена. Напротив. Лицето ù засия, когато се обърна към стареца. – Дядо, я виж, Дан Катони е дошъл в нашето заведение. От сутринта май се каниш да му кажеш нещо?

Старецът упорито мълчеше, но споменатото име накара останалите да трепнат.

– Да, уважаеми дами и господа – чу се гласът и на другия мъж, чийто басов тембър натежа от патос – пред вас е самият той. Великият, търсеният, неуловимият Дан. Сега той е гладен и преследван. Ще остана тук за малко и ако вие не навлечете с глупостта си справедливия ми гняв, ви обещавам, че след нашето заминаване ще бъдете живи и здрави. А сега, госпожице – обърна се той към Мария – почерпете уважаемата аудитория с бутилка уиски, платена лично от господин Катони.

Старецът моментално се разшава.

– Ей, чудесно е да има един истински бандит край теб, а? – обърна се той към другите, но при вида на забитите им в пода погледи се смути. Оживи се отново, когато Мария разля течността в чашите на всички, но не и в неговата.

– Господин Катони каза, че черпи всички ни – той впери поглед в престъпника.

– Много ви моля – прекъсна го Мария – не му позволявайте да пие. Бездруго е започнал от сутринта.

– Добре, момиче – кимна Катони – не се притеснявай! А сега да минем към по-делови въпроси. Чий е самоходът отвън?

– Наш – каза Хаансен и се надигна от стола.

– Седни си на мястото, старче! – рязко го прекъсна придружителят на Катони.

– Наш, казваш? – повтори Дан. – Щом е наш, наш да е! Защото тази машина, господин…

– Хаансен…

– … господин Хаансен, ми е крайно необходима за спасяването на собствената ми кожа. Ясно ли е?

– Разбира се – отвърна възрастният човек.