За спасяването на света

– Колко много обичате Земята! – наруши мълчанието Арен. – Картините ви показват, че за истинския човек на изкуството няма значение къде е роден. Важно е към какво се стреми, какво обича и какво сътворява самият той… И навярно искате да я видите?

– Естествено! Сега дори желая това повече от всякога, защото се запознах с вас… Бих искала да я видя с вас, Арен – каза тихо тя. – Бих искала да ми покажете всичко, за което само съм чела и слушала…

– Не! – Той сякаш се отърсваше от нещо лепкаво. – Никога няма да се върна обратно.

– Защо? Пари ли нямате?

– Нямам е доста меко казано, но не това е най-важното…

– И за мен не това е най-важното… – Мария пресилено весело завъртя пред лицето му лявата си китка, около която засия гривната.

– О! – с фалшиво учудване отреагира той.

– Да, Арен, знакът на кастата на двадесетгодишните. Макар и дъщеря на земяни… Нашите вече са били подали документите… и като на емигрантка са ми отпуснали минималното – двадесет години живот. Но това не е толкова страшно. Страшното е, че никога няма да видя всичко, за което съм мечтала. – Тя посочи разпилените наоколо платна. – Времето няма да ми стигне и до средата на пътя. Ето защо рисувам Земята – с това се самозалъгвам.

– Наистина чудесно решение! – каза Арен, като съзнаваше, че това всъщност е ужасяващо. – И същевременно малко жестоко, защото, знаете ли, в сравнение с вас моите години са пък твърде много. Навярно при раждането прогностикът е сгрешил, надценил е духовните ми заложби. Дадени ми са полагаемите се за интелектуалец години, но не живях като такъв. Смятах, че на Земята не ми достига въздух. И избягах! Мислех, че тук, на новите територии, сред силни и мъжествени хора, ще открия своята истина. Но и тук заварих същата отровна атмосфера. Ето, видяхте ли, това съм аз, все търся оправдание. А истината е, че вината е в мен. Бях посредствен, Мария, казвам така, защото навярно искам да си спестя по-точната дума – некадърен! Всичко, до което съм се докосвал, се е разпилявало. Всичко! И което е по-жалко – аз съм обречен да бъда такъв още твърде дълго време… Затова и се развълнувах сега, когато видях картините ви. Те са истински! Вие сте талантлива… Простете за бъбривостта ми, но в последно време за мене е лукс да говоря с някого…

– Да… – каза Мария, като го гледаше с дяволити очи. – Сега чак разбирам защо са ви изритали от къщи… И защо жена ви се е влюбила във вас!

– Това комплимент ли е?

– Да! Във вас има нещо, което много ми харесва.

– Ето това е вечната ми орис – прекалено артистично разтвори ръце той.

– Арен – каза сериозно момичето – никога ли не сте желали някой да се влюби във вас?

– Честно казано… – той се хвана за брадичката, придавайки си вид на силно умислен – бих искал някой да се влюби в мен.

– А намирате ли ме за привлекателна?

– Да, разбира се!

– Защо тогава не останете тук?

– И таз добра… – плесна с ръце Арен. – Съвсем не очаквах подобно предложение, и то в тази пустиня. И макар че дава богата храна на моето въображение, което бе започнало да линее напоследък, ще отговоря с „не“.

– Аз го казах сериозно! – обиди се Мария.

– И аз! – Възторженият вид на Арен се изтри като евтин грим от лицето му. – Защото съм средно интелигентен и зная, че много скоро, Мария, вие ще се отегчите до смърт от човек, чието единствено занимание е тайно или явно да ви се възхищава. Такава любов кара хората да се уморяват бързо един от друг. И все пак – благодаря ви!

– И аз ви благодаря – каза хладно момичето. – Ще трябва да сляза долу, защото съм сигурна, че дядо ми вече е отворил някое шише, пък и баща ми може да се е върнал.

Тя се изправи. Роклята ù се опъна, подчертавайки хубавата ù фигура. Стоеше до него. Прекалено близо. Арен протегна ръце и обгърна раменете на Мария… Мерна му се мисълта, че не се бе целувал с жена от години… После тази мисъл изчезна…

Бе останал сам. Тишината, нахлула след излизането на девойката, започна да го изнервя. Зракът от залязващото светило бе поизтлял и мрачината правеше по-болезнено отсъствието ù. Моментните припламвания по стените напомняха отблясъците от нейната гривна.

Мразеше и обичаше този цвят на старо злато, който познаваше от дете. Помнеше всяка брънка върху китката на най-добрата жена на света, която го милваше нежно всяка вечер и го целуваше с топлината на детството. Онази верижка, внезапно иззвънтяла с гласа на спомена, също беше жълта, но тогава той не знаеше нищо за нейното обричащо предназначение.