За спасяването на света

„Уважаеми Владимир,

Извини ме, че се обръщам така към теб, но така те наричаше Валентина и аз бих искал също така да те наричам. Валентина окончателно си замина. Пресели се в по-добрия свят. Моля те, не скърби за нея. Вече няма да ти се явява като ектоплазма или глас. Представяй си какво би искала да ти каже, и това ще е достатъчно.

Относно идеята ти метрото да се превърне в гигантска камера. Признавам, че това е една от най-щурите идеи, които съм чувал. В началото ми се стори абсолютно невъзможна и технически неосъществима. Не е възможно участъци от тунела на метрото да се изолират с няколкото пласта специални сплави, както е при истинския модел на камерата. Би било само една мечта. В света обаче има синхронност, както знаеш. Идеи като твоята идват почти винаги, когато изпълнението им стане по някакъв начин възможно. От известно време разработваме специална смес, която положена като боя или шпрей, изолира по същия начин, както сплавите. Това прави идеята ти технически изпълнима. Ако е възможно, бих искал да дойда, за да обсъдим подробностите.

Твой Ерофеев“

Метрото

Академик Ерофеев пристигна и обичайното ми ежедневие отстъпи пред трескава активност. Този човек живееше в успореден на нашия свят, някъде между реалността, която виждаме, и това, което я създава. Не знам какво виждаха очите му, какво възприемаше, но за него полетата бяха толкова реални и осезаеми, както и твърдата материя. Познаваше ги добре. Обясняваше така, че да го разбера.

– Влади, миличък, някога дали са ти правили енцефалограма?

– Да – потвърждавам.

– Добре, сензорите къде са поставени? – пита академикът и ме поглежда проницателно. – Отвън на черепа и какво мерят – мозъчни вълни: алфа, делта, тета. Вълни наистина, а щом са вълни, по дефиницията за вълна се разпространяват в пространството. Съзнанията на хората се разпространяват в пространството, това е необорим научен факт.

Замислям се. Той действително казва истината.

– Това са слаби излъчвания – продължава Ерофеев – но управлението на материята се извършва точно от тези слаби полета. Кой е доказал, че мозъкът произвежда съзнание, все едно че е жлеза и произвеждаща мозъчен секрет? Не е ли по-логично мозъкът да е един приемник? Настройката на човека, ценностите му, това определя честотния спектър на неговото възприятие. Така са нещата – убеден е Ерофеев.

Не мога да не му вярваш; руските академици, знаете, са с потенциал.

Боята, която донесе Ерофеев, е наистина уникална. Боядисахме външните страни на един най-обикновен варел, пригодихме го да може да се лежи вътре, и се оказа, че той има същите свойства като камерата – уредите не работят вътре. Чувстваш се чудесно. Ерофеев се поряза нарочно, полежа във варела и на другия ден нямаше следи от раната. Субективно имах същите усещания, както в първата камера. Страхотно: лъскавият солариум и сивият варел един до друг, толкова несравними външно, но с напълно идентични свойства.

Ерофеев потупва солариума, разказва ми с умиление колко невъзможно трудно е било, докато намерят правилната комбинация, как и Валентина му е помогнала с нейното незримо присъствие, подсказвайки му напълно реални формули, взети незнайно откъде. Произвели само пет броя камери и навсякъде изпитанията минали успешно, на различни континенти и при различни раси хора.

– Ерофеев, мислил ли си да патентоваш камерата? – питам.

– Мислил съм, как да не съм мислил. Патентовал съм разни неща – модели и идейни проекти. Вече съм го минал този път. Но не патентовам вече идеи, които имат и военно приложение. Няма да патентовам модела за камерата. Повярвай ми, военните винаги намират начин да ти вземат разработката. – Ерофеев се замисля и продължава: – Сега поне не ми възлагат конкретни задачи. Сега не сме във война, и слава богу. Когато има война, очакват от теб нещо конкретно, силово. Само че там няма накъде повече. Неуловимото, финото – там е скрит заекът. Бог е в неуловимото.

– Трябва да направим нещо, да използваме камерата за лечение.