За спасяването на света

„Петнайсет минути! След това мозъчните стимуланти ще се отдръпнат и ще забавят мисловните ми процеси. Компанията се грижи за това. За своите активи. Грижи се да са в добро състояние, да не се претоварват, да имат нужните моменти на отпускане и съсредоточаване. Всичко е изчислено от някой като мен, след което е било апробирано върху мнозина като мен и после случайно някой като мен го осъзнава. Бунтувам ли се срещу това? Или просто го разбирам, без да му прилепвам разните му там – правилно, неправилно, добро и зло… Петнайсет минути. Всъщност, вече дванадесет минути и петдесет и три секунди…“

– Разкажи ми за нуждата да го докоснеш – долетя от другия свят гласът на мистър Уилкинс.

– Красив е! Самата идея, че той не е виртуален, а… истински… жив… Мога да се разходя по него, както ходя по коридора от моето работно място, до офиса на шеф-отдела. Или до кафе машината…

„В нашия отдел има кафе машина, аз я кракнах и мога да си поръчвам капучино, когато си искам… Шефът знае, но не е против, той е съобразил, че организмът ми не може да поеме повече от половин литър капучино на ден, допустим и приемлив разход… Малките трикове, които служителите си позволяват срещу системата, миниатюрни бунтове, които се толерират и търпят, за да не се появят големи трикове и големи бунтове. Излиза, че такива като мен са доста опасни. Твърде добре познаваме системата, защото всъщност ние я създаваме. Някъде над мен се размахва невидимата палка на невидимия диригент, който е сложил пред мен съвсем видими ноти. Аз съм виртуозният изпълнител. Моят инструмент е програмният код… Странно е да мисля с такива понятия. Диригент. Изпълнител. Ноти. Забравени 2D филмчета с неясно съдържание, създаващи още по-неясни асоциации. Диригент. Ноти! Ехо от аналоговото минало на човечеството…“

– Видението, Бен! – долетя далечното ехо на психотерапевта. – Съсредоточи се върху видението!

„Още осем минути и дванадесет секунди. Трябва да го баламосвам още осем минути, после да вади от главата ми каквото иска. Негово си е, не ми трябва. Подсъзнание. Четох в някакъв форум, че може да се отстрани оперативно. Но компанията все още не е подкарала под строй специалистите си към манипулационната. Значи някой като мен е изчислил, че такова нещо все още е необходимо. Като ненужна периферия, чието отстраняване може да смути нормалната работа на системата. Отново ехо от аналоговото минало. Строй. Подсъзнание. Мисловен шум. Има обикновен шум. Има също визуален шум. Случайни вмъквания в хармоничната синусоида. Изглежда, че има и мисловен шум. Затова съм тук, заради мисловния шум. Трябва да му се поддам, за да го диагностицират и евентуално – да го оперират. Или поне да ме настроят правилно, да го филтрират някак. Инсталация на мисловни филтри срещу мисловен шум. Затова толкова настоява да му разкажа за съня си. Иска да установи степента и характера на мисловния шум. Вероятно отново почуква по бюрото с пръсти, въпреки че изобщо не е необходимо, холограмните клавиатури работят и без докосвания по повърхност. Почуква тихо по бюрото и вече подбира нужния филтър, който ще се инсталира в мен под формата на хапчетата, които вземам, или с поредица от рекламни клипчета, които сме длъжни да гледаме. Следващите няколко сеанса ще установят ефективността на филтъра. Малко фина настройка и съм отново в строя. Строй – ехо от миналото. Аналоговото минало на човечеството, което причинява шум в мисленето. Седем минути и петдесет и две секунди.

Няма да издържа! Нещо гадно в главата ми ме кара да говоря. Препарат някакъв…“

– Тя идва вечер. Тялото ù е тънко и много леко. Не съм я повдигал с ръце, но знам. Гледам я и първото, което ми хрумва, е – колко е лека и ефирна. Няма дрехи. Тялото ù е нежно и красиво. Не мога да откъсна поглед от него. Единствено около шията има някакъв шал, който е като мъгла. Няма точна форма, виждам през него. Светлините на града танцуват, когато ги погледна през него. Косата ù е къса, единствено около лицето се спускат два триъгълни кичура, които се люлеят на вятъра.

– Къде има вятър, Бен? – гласът от отвъдното досадно напомни за себе си.

– Там при мен. Не знам как, но прозорецът на жилището ми няма стъкло и въздухът отвън нахлува на тласъци. Те разлюляват двата триъгълни кичура. Лицето ù е потънало в мрак, надвесва се над мен, но не мога да го видя. Въпреки това усещам, че е красиво. Долавям отделни черти – овалът на брадичката ù, малък и остър нос, устни… Почти не виждам устните ù. Нито очите ù, макар да знам, че са там, зад маската от тъмнина.

– Какво прави тя? Просто стои пред теб?

– Надвесила се е над мен. Дланите ù са навсякъде по гърдите и корема ми, докосва ме нежно и настойчиво…