За спасяването на света

„Колко добре се справяш със словесните описания, Бенедикт! Целият си пълен с мисловен шум. Ти си една развалина, старче. Мозъкът ти вече е изцедено лимонче. Психиатърът не подбира шумови филтри, той пише диагноза. Която някой друг като него ще превърне в доклад за подмяна. Ще ти отнемат стаята. Ще закрият всичките ти акаунти и ще се превърнеш в едно съвършено нищо. В една кутия, пълна с мисловен шум, от който никой няма нужда. Не издържа! Спукана ти е работа. Шест минути и няколко секунди не издържа. Нахрани се добре, като за последно…“

Проблем:

– Разбери, не можеш да продължаваш безкрай. Рано или късно ще заченеш от него, колкото и да се пазиш. Ще умреш. Или ще бъдеш прокудена, което е същото, но по-мъчително. Не можем да си позволим свръхтегло, спектролитът ще се пропука. Правилата са за всички!

Габриела погледна пръстите си, по които имаше червена лепкава течност. В нощния полумрак изглеждаше почти като кръв.

„И този път – не. Жива съм! До следващия път. Ще закъснея с един мъничък миг и топлата течност няма да окъпе корема ми, а ще се влее като мощна струя дълбоко в мен. Утробата ми ще се подуе и няма да мога да летя. Няма да мога да го виждам. След известно време ще родя дете. Ще го кърмя няколко месеца, а после ще го изоставя. Ще тръгна пеша към слънцето, докато то не изгори крилете и кожата ми. Това което остане от мен, ще се плъзне бавно по наклона на спектролита, оставяйки кървава диря след себе си. Необходимо е, за да не научи никой какво представлява тялото ми.“

Елиза докосна рамото ù, сякаш за да я утеши.

– Защо не почакаш? Няколко години. Може някоя от майките да се смили над теб и да ти отстъпи мястото си. И преди се е случвало.

Габриела поклати глава, без да се обръща.

– Той няма време. Скоро ще бъде заменен.

– Толкова ли държиш на него? Смяташ, че е по-различен?

– Смятам. Той стои вечер до прозореца си и гледа светлините на града. Също като мен.

– Пази се, Габриел. Ще ми е мъчно, ако нощем си лягам до друга.

– Знам…

Етюд:

Между асансьорната клапа и фундамента на кулата имаше малка ниша, покрита с картон. Картонът и боклуците около него неумело изобразяваха извивка от бетон, която уж бе част от фундамента. Въздухът тук бе застоял и неприятен, светлините – притъмнени. Миризмата на мухъл и нечисто – твърде силна. Боклуците бавно се раздвижиха и откриха най-напред чифт мръсни боси крака. После човекът изпълзя изпод сивия картон и се огледа наоколо. Имаше не по-малко нелеп вид от импровизираното укритие. Части от различни дрехи го покриваха целия, лицето му бе обрасло и нечисто, погледът – безумен. Приведе се непохватно покрай тъмната стена и направи няколко крачки. Огледа се подозрително и продължи напред.

Асансьорната клапа издаде специфичния си всмукващ звук и след миг от нея излезе човек в униформа. Разрови с палката си боклуците, остана видимо разочарован и хвърли поглед наоколо. В ръката му се появи фенер и мощен лъч разпръсна сенките от стената. Подножието на кулата изведнъж оживя. Десетки лица надникнаха от тъмното и се втренчиха в него. Някои от тях стискаха очи, когато фенерът ги осветяваше пряко. В погледите нямаше заплаха. Нямаше и молба. Празни, бездушни погледи, провокирани от някакво мимолетно любопитство.

– Доста работа ни чака тая нощ, момчета – съобщи човекът в униформата в радиостанцията, окачена на рамото му.

Той не харесваше работата си. Но друга длъжност човек с неговия CV коефициент не можеше да заеме.

Етюд 2:

Бен дори не разбра кога момичето бе влязло. Стоеше до прозореца и гледаше като омагьосан през него. Нито мляскането на асансьорната клапа, нито присъствието на друг човек го извадиха от унеса.

Тя се освободи от дрехите си с едно небрежно движение и застана до него. Едро съблазнително тяло. Изобилие от плът. Спускащи се като водопади руси коси. Тънки лентички, опасващи ханша и гърдите, подчертаващи примамливите форми.

„Голотата сама по себе си не е примамлива. Съзнанието прекалено бързо се адаптира към нейната естественост. Затова частичното ù маскиране е много важно. То е изкуството, което с намеци и частични демонстрации кара въображението да препуска напред. И да държи пениса ти изправен…

Много е добра. Владее съвършено това изкуство. А искам ли я?“

Най-напред го докоснаха гърдите ù. После ръката ù плахо легна на рамото му. Няколко добре изчислени секунди, докато хормоните кипнат в кръвта му. След това цялото ù тяло се разля по неговото. Той не издържа възбудата и се обърна към нея. Ръцете му грубо сграбчиха топчестите ù гърди и я притисна към себе си…

„Не я искам! Не! Тя е просто изчисление. Подходяща за моя профил. Идеално изчислена!“

Бенедикт знаеше, че не може нито да се бори, нито да устои. Вече бе твърде късно.

Тя го оттласна леко назад, за да падне върху леглото по гръб. Без да губи и секунда, го възседна…

– Въздух! – изкрещя Бенедикт. – Имам нужда от малко въздух!

Момичето видимо се смути. Пресегна се съм терминала, без да става от него.

– Не! Прозорецът…