За спасяването на света

Бенедикт лежеше на кушетката от синтетична кожа с притворени очи и се опита за пореден път да се съсредоточи върху видението. Някъде край него, психотерапевтът почукваше деликатно с пръсти върху бюрото.

„Аз нямам такава клавиатура – помисли си Бенедикт. – Моята е най-обикновена, с пластмасови бутони. Пиша стотици килобайти програмен код всеки ден, но никой не ми осигурява холографска клавиатура. Колко ли ще ми вземе за двата сеанса?“

Мисълта за хонорара изгони визията от главата му окончателно.

– Съсредоточи се, Бен. Не мисли за нищо друго – долетя гласът на мистър Уилкинс някъде много отдалеч.

„Сякаш от друг свят… Жалко за хубавото устройство, изобщо не умее да го използва. Може би работата му го изисква. За да не смущава пациентите си по време на сеанс. Всички лекари са тотално скарани с техниката.“

В стаята плавно нахлу ярка светлина. Сеансът бе свършил. Бенедикт отлепи снопчето датчици от главата си и се надигна на лакът.

– Разкажи ми за нея – каза внезапно мистър Уилкинс.

Бен се изненада. Не бе очаквал такава рязка смяна на подхода. Почувства се леко дезориентиран и объркан.

– Тоест? – попита плахо той.

– С думи. Както си го спомняш. Опиши ми усещанията си!

– Защо? – недоумението му бе искрено.

Мистър Уилкинс се усмихна. Професионална, добре тренирана и отработена усмивка, притежаваща вероятно инвентарен номер.

– Ти си програмист, Бен. Знаеш много добре, че технологията не е господ-бог. Ние се опитваме да я нагодим към човека, но всъщност в нея няма нищо човешко. Така че тя често може да греши, що се отнася до нас.

„Да нагодим технологиите към човека… Или човека към технологиите? За да не греши техниката, когато се отнася до нас…“

Простичката дума отекна с някакъв особен резонанс. Нас.

„Какво ли означава?“

– Освен това – продължи мистър Уилкинс – твоето съзнание просто отказва да се съсредоточи върху проблема. Крие го. От теб самия или, вероятно, от мен. Това е напълно нормално, не бива да те тревожи. Но не ни и помага, затова ще се наложи да прибегнем до някои по-класически методи…

Някаква фина ярост припламна по ръба на съзнанието му и угасна.

– Вие, изглежда, за първи път провеждате сеанс с програмист – повиши глас Бенедикт.

– Уверявам те, Бен, че не е така. Седем от десет мои пациенти са именно програмисти.

Професионална усмивка №А4Х, целяща да успокои или потисне агресията у пациента.

– Как тогава можете да искате от мен такова нещо? Вие знаете, че аз не мисля като обикновените хора. Моите логически процеси са оптимизирани и деформирани в посока и дълбочина, която вие не можете дори да си представите. Аз изобщо не мога да мисля в думи! Може би като се пенсионирам, ще мога да си позволя да мисля като вас. Вие…

– Питър! – прекъсна го той. – Наричай ме Питър, Бен, или Пит, ако предпочиташ – веднага последва усмивка №А4У, целяща временно да смути и обърка пациента, така че да прекъсне галопиращата му ярост.

– Питър… – съгласи се Бен. – Виж, Пит, ако си имал други пациенти програмисти, щеше…

– Ти ми описа добре спецификата на твоите мисловни процеси. Сега опитай с видението.

Бенедикт се обърка още повече. Ярост – мотивация. Резултат. Излиза, че една лека провокация в нужната посока може да го накара да сглоби прилично словесно описание.

– Мога да ви го опиша в програмен код… – подметна вяло той.

– Пит! Наричай ме Пит, Бенедикт.

– Пит… – повтори Бен без особен ентусиазъм.

„Работно време. Сега съм в работно време, мозъкът ми е натровен с микростимуланти, мога да бълвам готови програмни модули с едно завихряне на пръстите по клавиатурата. Вместо това трябва да описвам с думи един сън, който може би е дъното на проблема, който може би изобщо нямам. След петнадесет минути тази мозъчна еуфория ще стихне и ще настане апатия. Време, в което мога да мина покрай обслужващата стая, да си взема прането, сгънато и изгладено, храна по каталог, бира или друго питие по каталог, дузина хапчета, чието съдържание е точно изчислено и съобразено с моментното ми състояние. После вакуумният асансьор ще ме отведе до моето жилище със скорост над триста километра в час, от което, разбира се, ще ми се догади, но все пак ще ме зарадва, защото моето жилище е звукоизолирано. Ще гледам отблясъците на града по куполите. Или пък няма да ги гледам. Мога да си поръчам жена за вечерта. Забранено е по принцип, но да работиш за IBS си има и предимства.“

– Градът – започна Бен.

– Да? – подкани го мистър Уилкинс. Вероятно тази подкана бе съпроводена и с усмивка №А4ХР, но Бен не гледаше към него. Светлините в помещението отново изчезнаха, само бледи петна затанцуваха по стените.

– Толкова е голям този град… Има много улици и нива. Небостъргачи с вертикални улици. Никога не съм бродил по тях.

– Защо ти е това, Бен? Притесняват ли те вакуумните асансьори?

– Гледам ги. Мога да протегна ръка към тях. Имам усещането, че мога да ги докосна…