За спасяването на света

Тържеството по лицето на Уилкинс е пълно. Скача от големия си стол и започва да ме обикаля, размахвайки уродливите си крайници.

– Отдавна забелязах, че ти си абсолютно невъзприемчив към стимуланти. Те ти действат, да, но никога пряко на твоята воля. Ти сам решаваш дали да ги допуснеш или не. Ето сега например – ти се събуди четиридесет минути по-рано от предвиденото. А това значи, че можеш да предизвикваш същите реакции и без стимуланти. Можеш да ги игнорираш, можеш и да ги имитираш. Това е направо фантастично! Подобна способност имат само те, Бен…

И той многозначително поглежда нагоре.

– Аз не съм ангел.

– Не си, за съжаление. Казвам „за съжаление“, защото ти, за разлика от тях, си част от системата. Точно затова си твърде опасен за нея!

Лъже! В мига, в който излъга, започна да пояснява, за да е по-убедителен. Но лъже. Къде? „Казвам „за съжаление“, защото…“ Точно тук. Той не съжалява, че съм такъв! Той има нужда точно от това! Но аз съм опасен! Затова иска дете от ангел! Ще го превърне в послушен и добре дресиран елемент от системата. Не реагира на стимуланти, но все някакъв начин за контрол ще се изнамери. Системата не може да си позволи елемент, който не може да контролира! Нямам никакви шансове…

Свръхдоза адреналин! Връзките са здрави, но не и плътта ми. Ще я остържа от костите си и все някак ще се докопам до прозореца. Дано стъклото не е много здраво…

Доктор Уилкинс подскача от изненада. Удря ме неумело с юмрук в челюстта, от което падам на една страна заедно със стола. Опитва се да ме изправи обратно, но не успява. Оглежда се нервно наоколо, сякаш очаква от някого помощ или указания.

Точно в този миг едно синьо петно се появява от тъмното и стъклото пред него буквално се взривява. Острите парчета летят като шрапнели наоколо. От ударната вълна водата от водоскока полита на милиони капчици във въздуха. Торнадото запраща дребния доктор назад, удря го в статуята на Нике и чак тогава го пуска на пода. Синьото кълбо се развива и от него изскача Габриел. Приклекнала, свирепа и готова за нов скок. От ръцете ù стърчат като саби продълженията на крилете ù. От кого се бои?

След миг пространството наоколо се изпълва с хора. Електрическите палки съскат заплашително. Полицаите се подреждат във формации по двама и трима, неколцина зад първата редица са приготвили мрежа. Габриел замахва рязко с едното си крило и нова порция стъклени шрапнели засипват нападателите. Преимуществото ù трае само миг, докато нападателите крият очите си, но тя ги връхлита като синя топка и поваля неколцина от тях. Мрежата е метната, но нов плясък на крилете я изпраща върху тези, които са я хвърлили.

Не може да издържи така вечно! Трябва да направя нещо, да ù помогна. Ръцете ми все още са приковани, адреналиновият шок е отминал, а втори такъв ще ме убие и няма да постигна нищо. Ако просто умра, тя няма да се откаже. Ще се бие докрай, докато я заловят…

– Изтикай ме до ръба! Бързо!

За моя най-голяма изненада не се налага да я увещавам. Тя хваща стола с една ръка и с всички сили тръгва назад. Сините униформи се окопитват и се опитват да я стигнат, но е твърде късно. Празното пространство ни поглъща и всичко свършва.

Нищо не свършва, оказва се…

Падаме. Тя се е вкопчила с крака за мен и се опитва да спре падането. Безполезно е. Носим се неудържимо надолу. Вече седем секунди.

– Остави ме! Остави ме, спаси се! – крясъците ми се губят от свистенето на вятъра. Дори аз не чувам собствените си думи. – Ще загинем и двамата! Спаси себе си и детето!

Имам право само на един опит. Адреналинов шок, освобождавам се и я отблъсквам от себе си, преди сърцето ми да е спряло напълно. Няма да ме догони в падането и ще се спаси. Имам право само на един опит. Само един…

В последния момент ми хрумва едно подобрение на плана. Пот! Изобилие от мазна пот! Това ще ми помогне да се освободя с по-малко адреналин и да я отблъсна по-сигурно.

Дванайсет секунди. Скоростта на падане вече е постоянна. Хайде!

Измъквам ръцете си бързо и лесно. Разтварям обгърналите ме крака и решително се отделям от нея. Очите ù се разширяват от ужас, бори се с крака да ме задържи, но аз съм по-силен от нея. Устата ù е отворена, крещи нещо, но не мога да я чуя.

Остави ме, любов моя! Спаси себе си… Може би умее да чете по устните, затова шептя в лицето ù това отново и отново. Но тя не иска и не може да ме изостави. Краката ù намират опора под мишниците ми и ме стисват отчаяно.

Деветнайсет секунди…

Остави ме! Върни се при своите и отгледай детето ни. Аз някак си ще се оправя. Щастлив бях с теб, остави ме! Не погубвай и двама ни, няма да си го простя, никога. Чуваш ли? Няма!

Двадесет и три секунди.

Хващам решително глезените ù. Задържам краката ù разтворени. Тя се бори, но аз търпеливо изчаквам да се измори. Протягам се максимално напред и се готвя да я пусна. Още малко! Всеки сантиметър е важен! Тя не трябва да ме сграбчва с крака отново. Всеки сантиметър е важен. Още! Ръцете ми са дълги. Прекалено дълги… Нещо не е наред…