За спасяването на света

Бисквитката… Бисквитката с мозъчните стимуланти. Страхът от системата! Те ще ме заличат, когато научат каквото ги интересува!

Защо ми пробутва това, че съм ценност? Какво иска от мен? Не съм чак толкова уникален програмист. Една система не може да си позволи незаменими части. Значи все пак съм ценен за тях, защото имам връзка с ангел. Очевидно е. Но неговото подсмихване беше рефлексивно и неподправено. Какво пропускам? Не съм ценен като връзка… Ценен съм като… Примамка!

Да! Системата толерира своите паразити, защото по някакъв начин са ценни за нея. Не само с „прекалено добрата си технология“. Има нещо повече в това. Ангели! Пазители? Пазители на вегите. Ангелите пазят системата от пълно и окончателно психическо вегетиране?

Нонсенс… Ангелите са твърде малко, за да променят каквото и да е. Да не говорим, че от тях остават само едни мокри сънища и малка армия клиенти за психотерапевтите. Защо? Какво имат ангелите, което вегите не мога да вземат със сила? Някакъв процес, който едните извършват, а другите се опитват да контролират? Да насочват?

Полъх на истинност. Трябва ми още информация.

– Какво искате от мен?

– От теб?

Учудването в гласа му е искрено. Те не искат нещо от мен. Аз стоя тук, вързан като пашкул, и с това си свойство съм ценен за системата. Не трябва да правя каквото и да, трябва само да стоя тук и това е ценност? Господи, аз съм примамка! Примамка за ангел! Не, и това не е. Ако поискат, ще пратят хеликоптер горе и с упойващи муниции могат да си наловят колкото искат ангелчета. Или не е толкова просто. Защо точно аз съм примамка? Те няма да дойдат за мен! Онази приятелка на Габриел, тя определено не искаше да ме спасява. Направи го заради бившето си гадже. Значи няма да дойде нито тя, нито армия от хвъркати воини. Мога да бъда примамка единствено за Габриел, която няма да дойде, защото не може да лети. А не може да лети, защото…

Зави ми се свят от тази мисъл. Толкова е просто! И естествено. Аз съм примамка не просто за ангел, а за ангел с дете в корема. Те искат детето! Искат дете на ангел! Вероятно никога не са имали шанс да докопат такова. Вероятно ангелите имат някакъв защитен механизъм срещу нежелано забременяване. Защо не поставиха капан в стаята ми? Не са очаквали да се случи толкова скоро? Самата Габриел каза, че случайно ме е видяла… Неважни подробности! Важното е, че те искат дете на ангел. Имат примамка, имат подходящ терен, имат всичко!

И последен щрих: аз съм опасен за себе си, защото мога да осъзная всичко това и да го спра. Мога сам да унищожа себе си и така няма да бъда примамка за никого. Мога да спра дишането си. Но така не е сигурно, тя вероятно вече е видяла, че стоя тук, омотан. Ако главата ми клюмне, може просто да съм заспал. Трябва да предизвикам адреналинов шок и да се отвържа, после да скоча през прозореца, така че тя да ме види. И може би така ще я спася, както и детето.

Обтягам леко връзките. На бюрото на доктор Уилкинс (един господ го знае дали наистина е доктор…) светва малка синя светлина и той ме поглежда с усмивка.

– Знаеш ли, Бенедикт, защо си толкова опасен за системата? Прав си, ти си много опасен за системата като цяло. Но защо? Питал ли си се?

– Защото мога да заобикалям правилата. Защото имам достъп…

– Глупости! Това всеки програмист го може. Ние следим всеки един нарушител, но рядко се намесваме. Какво би могъл да сториш с кодовете си за достъп? Да спреш въздуха на тази сграда? Но ти не би го направил, Бен! Какво тогава? Да си поръчваш първокачествени момичета всяка нощ? Но ти имаш тази привилегия и без да нарушаваш никакви правила. Кабинет като този? Харесва ли ти?

– Бива си го…

– Но ти дори не подозираше, че съществуват такива места, Бен! – почти крещи доктор Уилкинс. – Как би могъл да кракнеш нещо, което не подозираш, че съществува? В мрежата това място е просто бинарен код, който никога няма да ти хрумне да анализираш и съпоставиш със скромната си стаичка. Номерът с храната беше блестящ, признавам, но колко далеч щеше да стигнеш? Щеше да нарушаваш правилата по малко и да живееш във вечен страх, че всеки миг ще те разкрият. И никога нямаше да направиш следващата стъпка. Не ми ли вярваш?

– Не – лъжа аз.

– Напразно. В скромната си кариера съм наблюдавал точно сто седемдесет и три случая като твоя. Нито един от тях, уверявам те – нито един, не се опита да постигне нещо повече от това да измами системата и да живее тихо и кротко.

– Казвате ми твърде много, за да ме оставите жив – прекъсвам го с леден тон.

– Така е. Не се заблуждавай, не можеш да разкъсаш връзките. От същия материал е построен целият ни свят. Хиляди пъти по-здрав от стомана. Но понеже виждам, че опитваш…

Каква е връзката? Защо ми казва всичко това? Защо при опита ми да се развържа той ми призна всичко това? Защо има датчик на връзките?

– Защо съм толкова опасен за системата?

Директен подход. Всичко или нищо.

– Заради твоята фантастична невъзприемчивост към стимуланти, Бен!