За спасяването на света

Защо се смееше брадатият? Защо нарича хората от системата вегети? Грешка. Той каза, че именно те се наричат така. И това му се стори прекалено смешно. Човек, който не е говорил и още по-малко се е смял от десетилетия, се засмя неудържимо на тази простичка констатация, пренебрегвайки всичките си инстинкти за оцеляване. Какво е вегет? Вегета? Вегети?

Шок! Вегети е съкратено от вегетирам. Хората в системата вегетират! И не само това – самите те се наричат така… Кой? Никога не съм чувал някой да нарича другиго така. И все пак – щом някой от системата нарича служителите от системата вегети, значи счита, че те вегетират. Но това не е нещо ново. Всеки може да съобрази този факт. Мускулите ни атрофират, тясната специализация на труда става все по-тясна, биохимичните подобрения стават все по-необходими, но това не е от вчера! Не се връзва… Защо вегетират? Защо?

Втори шок! Вегетацията не е физиологична. Това е психическа вегетация! Кръгозор, странични интереси, емоционални изживявания! Господи! Всичко си идва на място. Мисловният шум, филтрите, психотерапията, химикалите, точните цикли на целия този кошер! Всичко! Но щом има вегетиращи, трябва да има и хора, които са извън тази схема. Хора, които експлоатират системата. Или няма? Възможно ли е всичко да е един огромен набрал инерция процес? Без полза, без облагодетелствани, без мравки, които да доят медните гъсеници? Без елит? Не. По-скоро не. Но не мога да отсека – нонсенс. Чувствам, че в това предположение има нещо вярно.

Чувствам? Време е да се усмихна на себе си. Явно ще се науча да мисля по архаичния начин, при това съвсем скоро. Трябва само да не го спирам…

Осемнайсет секунди мозъчна атака. На двадесет и петата секунда металната врата се отваря и влиза човек в синя униформа със спринцовка в ръка. Гледа ме изпитателно, за да прецени ще окажа ли съпротива и колко.

Знам, че е безсмислено. Преди да влезе при мен, си е взел хапчетата. Не изглежда нито едър, нито силен, но може да ми счупи ръката с едно небрежно движение. Както и всяка друга кост.

Протягам ръката си напред, с вените нагоре. Ръкав и без друго нямам…

Убождането е бързо и точно. В кръвта ми нахлува нещо, от което мигом ми се доспива. Но мозъчната атака не е приключила. Времето за реакция послушно се разтяга, всяка секунда е достатъчна за множество изводи. Мога да си представя какво плува в кръвта ми. Обаче то още не е стигнало до мозъка. Не мога да го неутрализирам. Но разграждането има определена скорост, която мога да контролирам. Не знам дали това ще ми помогне. Във всеки случай, ще се събудя малко по-рано от очакваното.

Събуждане:

Седя добре овързан на метален стол. Не смея да отворя очи, пред мен има някой, който си мисли, че спя. По мен има налепени множество датчици, които ме издават. Това вече няма значение. Оставиха ме да се събудя, значи още не е дошъл сетният ми час. Наоколо е невероятно, направо фантастично просторно. Не съм бил никога в такова огромно помещение.

– Хайде, Бенедикт. Добре се преструваш, но не е необходимо.

Гласът ми е познат. Доктор Уилкинс. Виж го ти, какъв кабинет има. Тук биха могли да живея десетки, ако не и стотици хора. Таванът е висок, наоколо са само прозорци от пода до тавана. Залата е кръгла, градът се вижда във всяка една посока. Сигурно сме на върха на някоя кула. В средата има огромна колона, вероятно куха, защото има асансьорна клапа. Наоколо има няколко по-малки колони. Бюрото на докторчето е единствената мебел в залата. Но освен него има причудливи композиции от керамика, светлина и вода. Водоскоци! Водата блика от няколко малки отвора, струйките се усукват на осмица, под действието на насочени въздушни струи, светлинките ги оцветяват и после се спускат по улейчета, потънали в зеленина. През живота си не бях виждал такова разточителство и разкош. На стари филми – колкото искаш. Но на живо малцина са виждали дори живи растения. По разни поставки горят свещи и пръскат приятен аромат. Дори една имитация на богинята Нике се включва в общото великолепие.

– Защо се събудих?

Директният подход е незаменим. Щом не съм унищожен, значи все още съм им необходим. Нещо дребно, което може да бъде изтръгнато от мен с помощта на разговори. В противен случай мястото щеше да е друго и разпитващият щеше да е друг.

– Защото никой не се кани да те заличава.

Заличава! Имат си хубава думичка, изразяваща необходимо действие. Значи тази опция си е съвсем реална, не е просто насадена фобия.

– Тогава ме развържете!

– И това не мога да направя. Прекалено си опасен, Бенедикт.

– Ако бях опасен за системата, щяхте вече да ме заличите?

– Ти си опасен преди всичко за себе си, Бенедикт. Още не го осъзнаваш, но ти представляваш голяма ценност за нас. И голяма заплаха за системата, заплашвайки себе си. Тоест, ти заплашваш системата индиректно. Ние не можем…

– Нонсенс! – изкрещях ядосан – Аз не съм незаменим за системата! Вие ме държите, защото имам връзка с представител на ренегатите на системата!

Доктор Уилкинс се усмихна снизходително, показвайки ми колко съм далеч от истината.