За спасяването на света

Увила се е с дрехите ми доста нескопосано, но важното е, че всичко е наред. Малко е изплашена и обидена, защото я накарах да направи нещо, което не желае. Но логфайлът на асансьорната система е безценен. Ето го! А0F4-5RXF-P828 към FC8G-66TJ-D2X5. Вторият код е моята точка, първият – платформата, до която тя долетя. Вече имам ориентир!

– Чакай ме тук, любима моя! Ще се върна скоро, обещавам.

А0F4-5RXF-P828.

Колко е просто! Излизам на пустата платформа и поглеждам надолу. Повърхността все още е забулена в омара. Но щом платформата се вижда от моя прозорец, значи мога да направя следващия преход надолу.

А0F4-5RXG-WQ4T. С кракване, защото кодът е заключен.

Нечия стая. Много напомня моята. Някой спи на леглото, но не помръдва. Трябва ми само да надникна през прозореца. Нищо! Лилава неонова омара.

Още един преход. И още един. Господи, колко е високо това нещо…

Поредният преход ме отвежда до някакво сервизно помещение. Няма прозорци или врати, които да водят нанякъде. Лош късмет… Малка хоризонтална корекция. Излизам на някакъв мост, който води до друга платформа. Отсрещният небостъргач е само на двайсетина метра от мен. Гледан от моята стая, той се губи в далечината, но тук той почти се допира с другите кули. Поглеждам през парапета на рампата. Повърхността е само на няколко метра под мен. Два етажа. Мога да скоча, ако долу няма асансьорна клапа. Може би това не е истинската повърхност, може би под нея има още десетки хоризонтални повърхности, но това няма никакво значение. Бетонните основи тук са дебели десетки метри. Ратт са някъде наоколо… Може би тук дори е по-подходящо място. Долу има множество безформени боклуци. За мен са силно отблъскващи, но за един паразит вероятно са рай. Внезапно ми хрумва нелоша идея.

Ако ратт живеят тук някъде, значи се хранят с неща, които падат от прозорците и платформите. По принцип, всички хвърлят храната си в утилизатора, но над мен има хиляди етажи със стотици стаи на всяко ниво. Колкото и малко да изхвърлят през прозореца, то ще падне тук. Значи мога да използвам примамка…

Натрошавам бисквитите в дланта си и хвърлям трохите наоколо. После хвърлям и няколко цели парчета. Не знам дали реагират повече на миризма или на шум от падащи предмети. Чакам.

Минават няколко секунди в пълна тишина. После боклуците се раздвижват и от тях изпълзяват странни създания. Ориентират се по миризмата великолепно – намират безпогрешно бисквитите сред общия боклук. Влизам в асансьорната клапа и излизам на повърхността. Вече мога да се прицелвам с точност до едно ниво.

Нищо. Всичко е застинало и мъртво. Никакво движение. Но аз знам, че са тук. Прикривам се в сенките и хвърлям още една бисквитка. Чакам. Нещо се раздвижва и замира. Още една, по-близо до мен…

Отново неуловимо движение и тишина. Усещат, че съм тук, страхуват се от мен, но храната е с първостепенна важност! Няма смисъл да се крия. Излизам от укритието си и изсипвам пакетчето от бисквити пред краката си. За по-сигурно клякам до тях. Клекналият човек е по-малка заплаха. Не може да хукне към теб внезапно, не може да те нападне, да те стигне и да ти направи нещо лошо. Най-близката камара с боклуци до мен се раздвижва и се надига. Изпод безформената нечистотия надникват две живи очички, втренчват се в мен и чакат да сторя нещо. Лицето е гъсто обрасло и не се вижда. В брадата също има вплетени боклуци. Зрелището си е страшничко. Прилича на някакво митично чудовище. На оживяло дърво, скала, камък. Само че не е дърво-скала-камък, а оживяла купчина боклуци.

– Искаш ли да ядеш?

Погледът му жадно се впива в бисквитката между пръстите ми.

– Ще ти я дам, ако говориш с мен.

В изражението му нищо не се променя. Гледа ту храната, ту мен. Колебае се.

– Вземи – и му я подхвърлям. Наоколо тутакси се появяват още чудовища. Той започва да нервничи. – Ще ти дам и останалите, ако разговаряш с мен.

Старая се да говоря ясно и отчетливо. Безформената брада се раздвижва и изпод нея долита гърлен звук.

– Ти си ратт?

Брадата и боклуците красноречиво кимват.

– Откога живееш така? Отдавна?

– Преди бях програмист. Като теб.

Ясният и чист отговор ме смайват повече от съдържанието му. Значи той…

– Хубави бисквити. Стимуланти. Не бях ял такава храна отдавна – додава той.

– Защо живееш така?

– Защото не исках да отида в „кошера“. Имам клаустрофобия. Препаратите не помогнаха. Никой не ми помогна.

– Но ти си бил програмист! Защо в „кошера“?

– Много програмисти живеят в „кошера“. Ти не знаеш.

– Но защо…

Господи, колко много информация, нужна ми е! Вземам една от бисквитите пред краката ми и я поглъщам. Още една! В мозъка ми отново нахлуват реки от енергия. Сега спокойно!

Новите факти. Систематизирай! Задавай въпроси и систематизирай. Пред теб стои езеро от информация…

– Защо не си осигури кодове за достъп до системата?

– В началото имах. Но не можах да налучкам правилната комбинация на химикалите. Загубих острота и един ден вече нямах нищо.

– Откога не си говорил?

– Не помня.

– Как общувате помежду си? Всички ли сте бивши служители?

По-спокойно! По един въпрос само!

– Не. Има и такива, които се раждат тук.